Ребека Дю нададе страдалчески вик:
— Е, това вече е последната капка! Да не сме обеднели дотолкова, че да не можем да си позволим да отделяме по нещичко и друго за едно бедно, отрудено, сериозно момче, което се опитва да завърши образованието си?! Та вие давате повече пари за черен дроб за Оня Котак, а него сте готови да изоставите на произвола на съдбата. Че по-добре ми намалете с един долар заплатата, но все пак го канете.
Евангелието на Ребека бе възприето. Луис Алън ще идва, и нито черният дроб за Дъсти Милър, нито нейната заплата ще намалеят. Милата Ребека Дю!
Снощи леля Чати се вмъкна в стаята ми, за да ме уведоми, че поискала да си купи шапка, украсена с мъниста, но леля Кейт наранила чувствата й, защото решила, че е прекалено стара за такава шапка.
— Смятате ли, че наистина съм, госпожице Шърли? Не искам да съм непристойна, но цял живот ми се е искало да имам такава шапка. Винаги съм смятала, че те са, така да се каже, жизнерадостни. А сега отново са на мода.
— Прекалено стара ли?! Разбира се, че не сте прекалено стара, скъпа! — уверих я аз. — Никой не може да е прекалено стар, за да носи каквото му се ще. Ако бяхте прекалено стара, нямаше да ви се иска да я носите.
— Тогава ще си я купя, напук на Кейт — рече леля Чати, но в тона й имаше всичко друго, освен предизвикателство.
Все пак мисля, че наистина ще си я купи, а и май ми хрумва как да примиря леля Кейт с това.
Самичка съм в моята кула. Отвън е тиха, спокойна нощ, и тишината е като кадифе. Дори върбите не шумолят. Току-що се наведох от прозореца и изпратих въздушна целувка към някого, който не е чак на сто мили от Кингспорт.
2
Долиш роуд лъкатушеше, а следобедът сякаш бе създаден за чудеса — или поне Анн и Луис си мислеха така, докато вървяха по него и от време на време се спираха да се порадват на някоя неочаквана гледка през дърветата към Пролива или да заснемат някой особено хубав пейзаж с живописна къщичка в китна долинка. Е, не беше чак толкова приятно да се отбиват по къщите и да просят помощи за Драматичния кръжок, но Анн и Луис се редуваха да водят разговорите, като Луис поемаше жените, а Анн се разправяше с мъжете.
— Ако ще тръгваш с тази рокля и с тази шапка — посъветва я Ребека Дю, — по-добре ти поеми мъжете. Някога имах богат опит в агитирането. Стига ти само да се покажеш така издокарана, и както добре изглеждаш, от мъжете ще получиш много повече пари — или поне ще ти ги обещаят. Но ако трябва да се разправяш с жени, по-хубаво си облечи най-старите и грозни дрехи, които имаш.
— Колко интересно нещо е пътят, Луис — замечтано каза Анн. — Не правият път, а пътят с околности и извивки, край които могат да се спотайват какви ли не красоти и изненади. Винаги съм обичала завоите на пътищата.
— Накъде отива този Долиш роуд? — практично попита Луис, макар и в същия момент да си мислеше как гласът на госпожица Шърли винаги му напомня за пролетта.
— Луис, ужасно даскалско ще е да отговоря: „Навсякъде отива, а все тук си остава“. Но няма да го кажа. Кого го е грижа откъде тръгва и накъде отива? Навярно до края на света и обратно. Спомни си какво е казал Емерсън: „Какво ли трябва да направя с времето?“. Точно това е мотото ни днес. И ако дори и за миг го забравим, вселената навярно ще изпадне в хаос. Погледни сенките на облаците там… виж спокойствието на зелените долини… и онази къща с ябълково дръвче на всеки ъгъл… Представи си, че е пролет. Днес е един от дните, в които хората просто чувстват, че живеят, че всеки вятър по света им е брат. Радвам се, че край този път растат толкова много дъхави папрати — дъхави папрати с тънки есенни паяжини по тях. Това ме връща към дните, когато си представях или по-скоро вярвах — май наистина вярвах — че есенните паяжини са покривките за маса на феите.
В една златиста хралупа откриха изворче и седнаха да пият вода от една чаша, която Луис уви от брезова кора.
— Не можеш да усетиш истинската наслада от водата, додето не откриеш вода, когато си примрял от жажда — рече той. — Това лято работих там, на Запад, на железопътната линия, която се строи. Един горещ ден се изгубих и часове наред се скитах из прерията. Мислех си, че ще умра от жажда, и тъкмо тогава стигнах до бараката на някакъв заселник, и там, под група върби, имаше малко изворче, също като това. Така се напих! Тогава разбрах по-добре от всякога библейската любов към хубавата вода.