— Скоро ще имаме предостатъчно вода, но от другаде — доста угрижено отбеляза Анн. — Задава се дъжд и… Обичам дъжда, Луис, но съм си сложила най-хубавата шапка и почти най-хубавата рокля, а на половин миля наоколо не се вижда никаква къща.
— Ей там има някаква стара изоставена ковачница — каза Луис, — но ще трябва да се затичаме.
И те наистина се затичаха и изпод навеса се радваха на проливния дъжд и на всичко в този безгрижен скиталчески следобед. Тишината падна като було над света. Всички млади ветрове, които така важно шептяха и шушукаха по Долиш роуд, прибраха криле, неподвижни и безмълвни.
Нито едно листенце не мръдваше, нито една сянка не трепваше. Кленовите листа на завоя на пътя се обърнаха наопаки, и дърветата сякаш пребледняха от страх. Огромна студена сянка сякаш ги заля като зелена вълна — облакът ги беше достигнал. После, след един внезапен и силен порив на вятъра, заваля. Дъждът остро чукаше в листата, танцуваше по червеникавия път, над който се вдигаше пара, и весело барабанеше по покрива на старата ковачница.
— Ако продължи така… — рече Луис.
Но не продължи. Спря така внезапно, както започна, и слънцето огря блесналите мокри дървета. Сред разкъсаните бели облаци се появиха ослепителни късчета синьо небе. В далечината се виждаше някакъв хълм, над който все още се издигаше пара, но долината под тях изглеждаше като чаша, преливаща от златисторозова мъгла. Гората наоколо бе отрупана с бляскави искрици като през пролетта, а в големия клен зад ковачницата запя птиче, сякаш се бе излъгало, че наистина е пролет — така учудващо свеж и сладостен започна да изглежда светът изведнъж.
— Дай да видим какво има там — каза Анн, когато подновиха скитането си, и погледна към малкия страничен път, обграден от стари стобори, сгушени под енчеца.
— Не вярвам някой да живее по този път — усъмни се Луис. — Смятам, че той просто излиза към пристанището.
— Нищо. Да тръгнем по него. Винаги съм имала слабост към страничните пътчета — те са някак извън утъпканите пътища, изгубени, зелени и самотни. Само помириши мокрите треви, Луис. Освен това с цялото си същество чувствам, че там има къща… такава една… завладяваща къща.
Съществото на Анн в случая не я излъга. Скоро наистина се появи една къща — при това завладяваща до болка. Беше чудновата, старомодна, с ниски стрехи и прозорци с малки квадратни стъкла. Огромни върби бащински я обгръщаха, а навсякъде около нея цареше явна занемареност и растяха дългогодишни бурени и шубраци. Беше потъмняла от дъждовете и запусната, но големите обори зад нея изглеждаха удобни и процъфтяващи и във всяко отношение съвременни.
— Винаги са ми казвали, госпожице Шърли, че ако оборите на един мъж са по-хубави от дома му, значи доходите му надвишават разходите му — отбеляза Луис, докато бавно вървяха по обраслата с трева алея.
— По-скоро бих рекла, че това показва, че мъжът мисли повече за конете, отколкото за семейството си — засмя се Анн. — Не вярвам оттук да получим помощ за нашия кръжок, но тази къща е най-подходящата за твоя фотоконкурс от всички, които обсъдихме досега. А това, че е потъмняла, на снимката няма да личи.
— Алеята изглежда така, сякаш не се минава много-много по нея — сви рамене Луис. — Очевидно хората, които живеят тук, не са особено общителни. Боя се да не открием, че дори не са чували какво е това драматичен кръжок. Както и да е, нека си осигуря снимката, преди да сме измъкнали някого от бърлогата им.
Къщата изглеждаше запустяла, но след като снимката бе направена, отвориха една бяла портичка, прекосиха двора и почукаха на избелялата синя кухненска врата, понеже предната врата очевидно беше като в „Уинди Уилоус“ — повече за показ, отколкото за ползване, стига за една врата, буквално скрита под вирджински бръшлян, да може да се каже, че служи за показ.
Очакваха поне учтивостта, която срещаха при досегашните си посещения, независимо дали бе подкрепяна от щедрост, или не. Ето защо решително отстъпиха, когато вратата рязко се отвори и на прага се появи не засмяната фермерска съпруга, нито дъщерята, която очакваха да видят, а висок, широкоплещест мъж около петдесетте, с прошарени коси и гъсти провиснали вежди, който безцеремонно попита:
— Какво искате?
— Отбихме се с надеждата да ви заинтересуваме с нашия гимназиален драматичен кръжок — малко неубедително започна Анн. Но по-нататъшните усилия й бяха спестени — най-безкомпромисно я прекъснаха: