— Не съм и чувал за такъв. Не искам и да чувам. Нямам нищо общо с това. — И вратата бързо се захлопна под носа им.
— Май ни отрязаха — каза Анн, като си тръгнаха.
— Какъв чудесен дружелюбен джентълмен — позасмя се Луис. — Жал ми е за жена му, ако има такава.
— Не вярвам да има, инак щеше поне малко да го цивилизова — отвърна Анн, като се опитваше да възвърне поразклатената си самоувереност. — Пожелавам му да попадне в ръчичките на Ребека Дю. Е, поне заснехме къщата му, и имам предчувствието, че тя ще спечели конкурса… Ах, че неприятно! Влезе ми камъче в обувката и ще трябва да приседна на каменната ограда на моя джентълмен, със или без негово разрешение, за да го извадя.
— За щастие оградата не се вижда откъм къщата — отбеляза Луис.
Анн тъкмо завързваше обувката си, когато дочуха как нещо тихичко се промъква през джунглата от шубраци отдясно. После се появи около осемгодишно момченце, застана срещу тях с голямо парче ябълков сладкиш в пухкавите си ръчички и срамежливо ги заоглежда. Беше хубаво дете, с бляскави кестеняви къдрици, големи доверчиви кафяви очи и нежни черти. От него лъхаше някакво благородство, въпреки че беше босо и без шапка, само по избеляла синя памучна ризка и протрит кадифен голф. Но изглеждаше като някой предрешен малък принц.
Точно зад него стоеше голям черен нюфаундленд, висок почти до рамото му.
Анн го гледаше с усмивката, с която винаги печелеше детските сърца.
— Здравей, слънчице! — рече Луис. — Кой е този приятел с теб?
Момчето се приближи и като се усмихна в отговор, им подаде сладкиша.
— Това е за вас, хапнете го — свенливо каза то. — Тати го направи за мен, но предпочитам да ви го дам на вас. Аз си имам какво да ям.
Луис нетактично се канеше да откаже закуската на момченцето, но Анн бързо го сбута с лакът. Той разбра намека, сериозно пое сладкиша и го връчи на Анн, която също така сериозно го раздели на две и му подаде едната половина. Знаеха, че трябва да го изядат, а имаха болезнени съмнения относно готварските умения на тати, но още първите хапки ги успокоиха. Тати може и да не беше кой знае колко силен в любезниченето, но определено умееше да прави сладкиши.
— Много е вкусно — рече Анн. — Как се казваш, миличък?
— Теди Армстронг — отвърна малкият благодетел. — Но тати винаги ми вика Малкия. Аз съм всичко, което има, нали разбирате. Тати е ужасно добър към мен, и аз съм ужасно добър към тати. Боя се да не си помислите, че татко ми е неучтив, дето така бързо затвори вратата. Не го направи нарочно. Дочух, че поискахте нещо за ядене. („Не беше така, но няма значение“ — помисли си Анн.) Бях в градината зад ружите, така че просто си помислих да ви донеса моя сладкиш, щото винаги ми е жал за бедните хора, които нямат много какво да ядат. Наистина, винаги. Моят татко е чудесен готвач. Трябва да видите какъв оризов пудинг прави.
— Слага ли стафиди в него?
— Много, много. Моят татко няма грешка.
— Нямаш ли си майка, миличък? — попита Анн.
— Не. Майка ми е умряла. Госпожа Мерил веднъж ми каза, че тя е отишла на небето, но моят татко казва, че такова място няма, а предполагам, че той трябва да знае. Моят татко е ужасно мъдър човек. Прочел е хиляди книги. Смятам като порасна да стана точно като него. Само че аз ще давам храна на хората, когато ми поискат. Знаете ли, моят татко не е особено любезен с хората, но към мен е ужасно добър.
— Ходиш ли на училище? — попита Луис.
— Не. Татко ми ме обучава вкъщи. Но попечителите му казаха, че от догодина трябва да започвам. Мисля си, че ще ми хареса да ходя на училище и да има и други момчета, с които да играя. Разбира се, аз си имам Карло, а и със самия тати чудесно се играе, стига той да има време. Знаете ли, татко ми е доста зает, нали разбирате. Трябва да се грижи за фермата, пък и къщата да чисти. Затова не бива да се притеснява от хора наоколо, нали разбирате. Когато порасна, ще мога много да му помагам, и тогава ще има повече време да е любезен с хората.
— Този сладкиш беше направо чудесен, Малкия — каза Луис, преглъщайки последната хапка.
На Малкия му пламнаха ушите и каза:
— Много се радвам, че ви хареса.
— Искаш ли да ти направим снимка? — попита Анн, която усещаше, че никак не върви да предложат пари на тази щедра малка душа. — Ако искаш, Луис ще те снима.
— О, как да не искам! — охотно отвърна Малкия. — Ама с Карло, нали?
— Разбира се, и с Карло.
Анн намести хубаво двамата на фона на шубраците — момченцето, застанало с ръка около косматата шия на огромния си приятел, и двамата еднакво доволни — и Луис ги снима с последната си останала плака.