— Ако излезе добре, ще ти изпратя една по пощата — обеща той. — На какъв адрес?
— Господин Джеймс Армстронг, Гленкоув роуд, за Теди Армстронг — отвърна Малкия. — О, колко ще е забавно да получа нещо аз самият по пощата! Казвам ви, ще се чувствам ужасно горд. И думичка няма да кажа на тати, та за него това да е чудесна изненада.
— Е, след една-две седмици можеш да очакваш пратка за теб — рече Луис, като му махнаха за довиждане.
Но Анн внезапно спря и целуна обгорялото от слънцето личице. В него имаше нещо, от което сърцето й се свиваше от жал. Той беше толкова сладък… толкова сърцат… и толкова сиротен!
При завоя на алеята погледнаха назад и го видяха да им маха с ръка, застанал с кучето си на каменния зид.
Ребека Дю, естествено, знаеше всичко за семейство Армстронг.
— Джеймс Армстронг така и не преживя смъртта на жена си преди пет години — разказа тя. — Преди не беше толкова лош — беше доста сговорчив, макар и малко самотник. Просто си е такъв. Беше истински увлечен по дребничката си съпруга — тя беше с двадесет години по-млада от него. Смъртта й, казват, била ужасен шок за него. Характерът му направо коренно се измени. Стана един раздразнителен и опак, ни се води, ни се кара. Не пожела дори да си вземе прислужница. Сам си гледа и къщата, и детето. Е, преди да се ожени, години наред водеше ергенски живот, така че се справя не зле.
— Но детето не може да живее така — каза леля Чати. — Баща му никога не го води нито на църква, нито другаде, където да се вижда с други хора.
— Както чух, той обожавал детето — рече леля Кейт.
— Пред мен ти нямаш други богове — внезапно цитира Ребека Дю.
3
Изминаха почти три седмици, докато Луис намери време да изкопира снимките си. Донесе ги в „Уинди Уилоус“ първата неделя, в която дойде на вечеря. И къщата, и Малкия бяха излезли великолепно. Малкия се усмихваше от снимката „като жив“, както каза Ребека Дю.
— Я виж ти, та той прилича на теб, Луис! — възкликна Анн.
— Наистина — съгласи се Ребека Дю, като бързо и преценяващо го огледа. — Още в момента, в който видях снимката, лицето ми напомни на някого, но не можах да разбера на кого.
— Ето, очите… Челото… Цялото изражение — все едно си ти, Луис! — рече Анн.
— Трудно ми е да повярвам, че някога съм бил такова хубаво момченце — сви рамене Луис. — Някъде имам моя снимка от времето, когато съм бил около седемгодишен. Трябва да я потърся и да ги сравня. Тя ще ви разсмее, госпожице Шърли. Там съм с много сериозен поглед, с дълги къдрици и дантелена яка и изглеждам като глътнал бастун. Предполагам, че са ми подпрели главата с едно от ония тризъби съоръжения, които са използвали тогава. Ако тази снимка действително прилича на мен, трябва да е някакво съвпадение. Малкия не може да има никаква връзка с мен. Нямам никакви роднини на острова… вече.
— Къде си роден? — попита леля Кейт.
— В Ню Брунсуик. Когато бях на десет години, татко и мама починаха, и дойдох тук да живея при една братовчедка на майка ми — наричах я леля Ида. Но преди три години, както знаете, и тя почина.
— Джим Армстронг също дойде от Ню Брунсуик — досети се Ребека Дю. — Той не е истински островитянин — ако беше, нямаше да е такъв опак. Ние тук може да си имаме своите чудатости, но все пак сме цивилизовани.
— Не съм убеден, че искам да открия някаква връзка с любезния господин Армстронг — усмихна се Луис и нападна канеления сладкиш на леля Чати. — Но си мисля като довърша снимката, да я занеса лично до Гленкоув роуд и да попроуча нещата. Може пък да ми е далечен братовчед или нещо такова. Аз всъщност не знам нищо за роднините на мама, ако има живи такива. Винаги съм бил с впечатлението, че е нямала. За татко знам, че нямаше.
— Ако занесеш снимката лично, няма ли Малкия да е малко разочарован, че ще му отнемеш вълнението да получи нещо по пощата? — припомни Анн.
— Ще му се реванширам. Ще му изпратя по пощата нещо друго.
Следващата неделя следобед Луис пристигна на Уличката на привиденията с една прастара двуколка, теглена от още по-стара кобила.
— Госпожице Шърли, тръгнал съм за Гленкоув да занеса на малкия Теди Армстронг снимката му. Ако елегантният ми екипаж не кара сърцето ви да замира, бих желал да ви поканя да дойдете и вие. Не мисля, че някое от колелата ще изпадне.
— Откъде, за бога, изрови тая реликва, Луис? — попита Ребека Дю.