— Не се подигравайте с хвъркатото ми конче, госпожице Дю. Имайте уважение към възрастта. Господин Бендър ми зае кобилата и двуколката при условие, че ще му свърша една работа на Долиш роуд. Иначе днес нямаше да имам достатъчно време да отида пеша до Гленкоув и обратно.
— Време ли! — възкликна Ребека Дю. — Самата аз мога да отида пеша дотам и обратно по-бързо от това животно.
— И да донесете на връщане цял чувал с картофи за господин Бендър? Чудна жена сте!
Червените бузи на Ребека Дю станаха още по-червени.
— Не е хубаво да се подиграваш с по-възрастните — сгълча го тя, но после се позасрами. — Ще се справиш ли с няколко понички, преди да тръгнете?
Когато обаче излязоха извън града, бялата кобилка показа удивителна теглителна сила. Анн се подсмихваше, докато се друсаха по пътя. Какво ли щяха да си кажат госпожа Гарднър, пък и леля Джеймисина, ако я зърнеха в този момент? Е, нищо, какво я интересуваше. Денят беше чудесен за разходка през това поле, което спазваше прекрасните стари есенни традиции, а и Луис беше добър събеседник. Един ден Луис щеше да осъществи амбициите си. Никой друг от нейното обкръжение, помисли си тя, нямаше и да посмее да я покани на разходка с двуколката на Бендър, теглена от кобилата на Бендър. Но на Луис не му и хрумваше, че в това има нещо необичайно. Какво значение има как пътуваш, щом все едно ще пристигнеш? Спокойните очертания на хълмовете са си все така сини, пътят — все така червен, кленовете — все така величествени, независимо на какво се возиш. Луис беше философ и малко го интересуваше какво ще кажат хората, точно както не обръщаше внимание на онези съученици, които го наричаха Женчо, само задето върши домакинска работа в пансиона. Нека си приказват! Някой ден друг ще се смее. Джобът му можеше и да е празен, но главата му — не. Междувременно следобедът беше същинска идилия, и те отиваха да се срещнат отново с Малкия. Когато господин Мерил, братовчедът на господин Бендър, сложи чувала с картофи отзад в двуколката и му обясниха по каква работа са тръгнали, той възкликна:
— Да не искате да кажете, че имате фотография на малкия Теди Армстронг?
— Ами имам, при това доста добра. — Луис я разопакова и гордо я показа. — Не вярвам някой професионален фотограф да може да направи по-добра.
Господин Мерил шумно се плесна по бедрото:
— Е, и това ако не е невероятно! Ами че малкият Теди Армстронг умря и…
— Умря! — ужасено възкликна Анн. — О, господин Мерил, не! Не ми казвайте, че онова мило момченце…
— Съжалявам, госпожице, но е факт. А баща му направо е полудял, и най-лошото е, че нямал нито една негова снимка. А ето че вие имате, при това добра. Чудесно, чудесно.
— Това… това звучи невъзможно! — промълви Анн и очите й се напълниха със сълзи. Тя сякаш виждаше тъничката фигурка, която им маха за довиждане от зида.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е самата истина. Умря преди почти три седмици. От пневмония. Страдал ужасно, но казват, че бил много храбър и търпелив. Не знам какво ще стане сега с Джим Армстронг. Разправят, че бил като луд — през цялото време само гримасничел и си мърморел сам на себе си. И все казвал: „Само да имах снимка на Теди!“.
— Жал ми е за този човек — внезапно се намеси госпожа Мерил. Беше застанала до мъжа си — висока, суха, посивяла жена, облечена в прилепнала от вятъра басмена рокля и карирана престилка — и досега не бе продумала. — Той е заможен, и винаги съм имала чувството, че ни гледа някак отвисоко, задето сме бедни. Но ние си имаме нашето момче. Няма значение колко си беден, щом имаш какво да обичаш.
Анн погледна госпожа Мерил с ново уважение. Госпожа Мерил не беше красавица, но щом хлътналите й сиви очи срещнаха погледа на Анн, и двете почувстваха сродните си души. Анн никога досега не беше виждала госпожа Мерил, нямаше и да я види отново, но щеше завинаги да я запомни като жена, достигнала до основната тайна на живота: не можеш да си беден, щом имаш какво да обичаш.
За Анн златният ден бе провален. Малкия някак бе завладял сърцето й по време на кратката им среща. Двамата с Луис мълчешком продължиха нататък по Гленкоув роуд и нагоре по тревистата алея. Карло лежеше на камъка пред синята врата. Когато слязоха от двуколката, той стана, приближи се до тях, близна ръката на Анн и я погледна с големите си тъжни очи, сякаш я питаше какво става с неговия приятел. Вратата беше отворена и в сумрачната стая съзряха човек, обвесил глава над масата.
При почукването на Анн той стана и дойде до вратата. Тя се стресна от промяната в него. Бузите му бяха хлътнали, изпити и небръснати, а дълбоките му очи блуждаещо проблясваха.