Тя очакваше отначало да ги посрещне остро, но той явно я позна и апатично каза:
— Значи пак идвате? Малкия ми каза, че сте разговаряли с него и сте го целунали. Той ви харесваше. Съжалих, че бях така груб към вас. И какво искате?
— Искаме да ви покажем нещо — меко каза Анн.
— Ще влезете ли да поседнете? — печално рече той.
Без да каже нито дума, Луис извади снимката на Малкия от обвивката й и му я подаде. Той я сграбчи, впи в нея удивен и жаден поглед, после се отпусна на стола и избухна в сълзи. Анн никога не беше виждала мъж да плаче така. Двамата с Луис стояха отстрани в нямо съчувствие, докато той си възвърна присъствието на духа и най-сетне задавено каза:
— О, вие просто не знаете какво означава това за мен! Нямах нито една негова снимка. А аз не съм като другите — не мога да помня лица. Не мога да виждам лица в съзнанието си, както могат повечето хора. И откакто Малкия умря, е същински ад. Не можех дори да си спомня как изглеждаше. А сега вие ми носите това, и то след като бях толкова груб към вас. Сядайте! Сядайте! Ще ми се да можех да изразя някак благодарността си. Предполагам, че спасихте разсъдъка ми, а може би и живота ми. О, госпожице, не е ли точно като жив? Човек може да си помисли, че ей сега ще проговори. Скъпият ми Теди! Как ще живея без него? Вече нямам за какво да живея. Първо майка му, а сега и той.
— Той беше мило момченце — нежно каза Анн.
— Точно такъв беше. Малкият ми Теди — Тиодор, така го нарече майка му. Нейният „Божи дар“, казваше тя. И каква жестока смърт! Беше толкова весел и жизнерадостен — и така да бъде покосен! А беше толкова търпелив, и никога не се оплака. Веднъж ми се усмихна и ми каза: „Тати, мисля, че бъркаше в едно нещо — само в едно. Предполагам, че има рай, нали? Нали има, тати?“. Казах му — да, има. Да ми прости Господ, дето някога се опитвах да го уча на друго. Той пак се усмихна, някак доволно, и рече: „Е, тати, аз отивам там, и мама и Господ са там, така че ще съм много добре. Но се притеснявам за тебе, тати. Без мен ще си така ужасно самотен… Но само прави всичко по силите си да бъдеш любезен с хората, и малко по малко ще дойдеш при нас“. Накара ме да обещая, че ще се опитам, но когато си отиде, не можех да понасям празнотата. Направо щях да полудея, ако не бяхте ми донесли това. Сега вече няма ми да е така тежко…
Известно време той разказваше за своя Теди, сякаш намираше облекчение и удоволствие в това. Всичката му резервираност и грубост като че се свлякоха като дреха от него. Накрая Луис измъкна старата си избеляла снимка и му я подаде.
— Виждали ли сте някога човек, който да изглежда така, господин Армстронг? — попита Анн.
Господин Армстронг се взря в нея с недоумение.
— Ужасно прилича на Малкия — каза най-сетне той. — Чия може да е тази снимка?
— Моя — отвърна Луис. — Когато бях на седем години. Тъкмо поради странната прилика с Теди госпожица Шърли ме накара да я донеса и да ви я покажа. Помислих си, че е възможно с вас или с Теди да се окажем далечни роднини. Казвам се Луис Алън, а баща ми беше Джордж Алън. Роден съм в Ню Брунсуик.
Джеймс Армстронг поклати глава, после попита:
— А как се казваше майка ти?
— Мери Гардинър.
За миг Джеймс Армстронг мълчаливо го изгледа, после каза:
— Тя ми беше полусестра. Почти не я познавах — само веднъж съм я виждал. След смъртта на баща си бях отгледан в семейството на чичо ми. Майка ми се омъжи повторно и замина. Дойде да ме види само веднъж и доведе дъщеричката си. Скоро след това почина и никога повече не видях сестра си. А след като се преместих да живея на Острова, изгубих всякаква следа от нея. Значи ти си ми племенник, братовчед на Малкия…
Това беше удивителна новина за момче, което е живяло със съзнанието, че е сам-самичко на света. Луис и Анн останаха при господин Армстронг цялата вечер и откриха, че е много ерудиран и интелигентен човек. И двамата някак го харесаха. Предишното му негостоприемно посрещане бе забравено напълно и те виждаха у него само добрия му характер и темперамент зад необещаващата обвивка, която досега ги бе прикривала.
— Естествено — нали ако не беше такъв, Малкия нямаше да обича толкова много своя баща — каза Анн, докато двамата с Луис пътуваха обратно към „Уинди Уилоус“ през залеза.
Когато следващия уикенд Луис Алън отиде да навести чичо си, той му каза:
— Момче, ела да живееш при мен. Ти си ми племенник и аз мога да направя много за теб — това, което бих направил за моя малък Теди, ако беше жив. Ти си сам-самин в света, аз също. Имам нужда от теб. Ако остана да живея тук самичък, пак ще стана безсърдечен и язвителен. Искам да ми помогнеш да спазя обещанието си към Малкия. Неговото място е празно. Ела и го запълни.