— Благодаря ти, чичо. Ще се опитам — отвърна Луис и му подаде ръка.
— И довеждай от време на време онази твоя учителка. Харесва ми това момиче. И Теди я харесваше. „Тати, — рече ми той, — не съм си мислил, че някога ще ми хареса, ако друг, освен тебе ме целуне, но когато ме целуна тя, много ми хареса. Имаше нещо такова в очите, тати…“
4
— Старият термометър на верандата показва нула градуса, а новият до вратата — плюс десет — отбеляза Анн в една мразовита декемврийска вечер, — и не знам да си взимам ли маншона, или не.
— По-добре гледай стария термометър — разсъдливо отвърна Ребека Дю. — Навярно е по-привикнал към нашия климат. А ти накъде си се запътила по студа тази вечер?
— Ще отскоча до Темпъл стрийт да поканя Катрин Брук в „Грийн Гейбълс“ за коледните празници.
— Това значи да си развалиш празниците — угрижено каза Ребека Дю. — Тя тая ще се държи презрително и с ангелите, стига изобщо да попадне в рая, разбира се. А най-лошото е, че дори се гордее с ужасните си маниери. Без съмнение смята, че са признак на душевна сила.
— Умът ми се съгласява с всяка твоя дума, но сърцето ми просто не може — рече Анн. — Въпреки всичко имам усещането, че под неприветливата си черупка Катрин Брук е само едно стеснително, нещастно момиче. Тук, в Съмърсайд не мога да си проправя път към сърцето й, но ако успея да я закарам в „Грийн Гейбълс“, вярвам, че ледът ще се разпука.
— Няма да успееш. Тя няма да тръгне — предсказа Ребека Дю. — Навярно ще приеме поканата като обида, ще си помисли, че й го предлагаш от жалост. И ние веднъж я поканихме на коледна вечеря, в годината преди ти да дойдеш — помните ли, госпожо Маккумър, онази година, когато ни дадоха две пуйки и не знаехме как ще ги изядем — и всичко, което тя каза, беше: „Не, благодаря. Ако има нещо, което да мразя, това е Коледа“.
— Но това е ужасно — да мразиш Коледа! Все нещо трябва да се направи, Ребека Дю! Ще я поканя, и имам странното предчувствие, че тя ще дойде.
— Все така се случва с тебе — неодобрително каза Ребека Дю, — кажеш, че нещо ще стане, и човек ти повярва. Да не си ясновидка, а? Майката на капитан Маккумър беше такава. Направо тръпки ме полазваха!…
— Не смятам, че у мен има нещо, от което да те полазват тръпки, Ребека Дю. Просто… От известно време имам чувството, че Катрин Брук е почти полудяла от самота там вътре, под бодливата си черупка, и че моята покана ще дойде в напълно подходящ психологически момент.
— Аз не съм бакалавър на науките — отвърна Ребека с ужасно смирение, — и не отричам правото ти да използваш думи, които не разбирам. Нито пък отричам, че умееш да въртиш хората около малкия си пръст. Я виж как се оправи с рода Прингъл. Казвам само, че ще ми е жал за теб, ако вземеш у дома си за Коледа тази кръстоска между айсберг и пиперомелачка.
По пътя си към Темпъл стрийт Анн в никакъв случай не се чувстваше толкова самоуверена, колкото изглеждаше отстрани. Напоследък Катрин Брук действително беше непоносима. И всеки път отблъскваната Анн си казваше мрачно като гарвана на По: „Никога вече!“… Вчера на учителския съвет Катрин се държа подчертано обидно. Но Анн издебна един миг и съзря в очите на по-възрастната девойка нещо страстно, почти неистово, сякаш беше същество, затворено в клетка и полудяло от негодувание. Анн прекара първата половина на нощта в опити да реши да покани ли Катрин Брук в „Грийн Гейбълс“, или не. Най-после заспа с окончателното решение.
Хазяйката на Катрин въведе Анн в салона и когато тя попита за госпожица Брук, сви затлъстелите си рамене:
— Ще й кажа, че сте тук, но не знам дали ще слезе. Нещо е сърдита. Днеска на вечеря й рекох, че госпожа Ролинс разправя, че се облича скандално за съмърсайдска учителка и тя го възприе надменно, както винаги.
— Според мен не е трябвало да казвате такова нещо на госпожица Брук — укори я Анн.
— Но аз помислих, че тя трябва да го узнае — някак злобно отвърна госпожа Денис.
— А не помислихте ли също, че тя трябва да узнае, че инспекторът я смята за една от най-добрите учителки в Меритаймс? — попита Анн. — Или не знаехте това?
— О, чух го. Но тя и сега си е достатъчно надута, та само това й остава. Нейното не е гордост — макар че аз не виждам с какво толкова има да се гордее. Разбира се, тази вечер тя си беше пощръкляла, щото й казах, че не може да си гледа куче тука. Тя рече, че щяла да си плаща да го храня и да внимава то да не притеснява никого. Но какво да го правя, когато тя е в училище? И аз се запънах и викам: „На кучета квартира не давам!“.