— О, госпожо Денис, защо не й позволите да си гледа куче? То няма да ви притеснява — поне не много. А когато тя е в училище, можете да го държите в мазето. Пък и кучето е такава защита нощно време. Ще ми се да й разрешите — моля ви!
Когато изричаше молба, очите на Анн излъчваха нещо, на което хората трудно устояваха. Госпожа Денис, въпреки тлъстите си рамене и досадния език, не беше лоша по сърце. Просто Катрин Брук понякога я изкарваше от кожата й с нелюбезните си маниери.
— Не знам защо ви е притрябвало да се безпокоите ще гледа ли тя куче, или не. Не знаех, че сте чак такива приятелки — та тя няма никакви приятели! Не бях имала толкова необщителна наемателка.
— Според мен тъкмо затова иска да има куче, госпожо Денис. Никой човек не може да живее сам-самичък.
— Ами да, това е първото човешко нещо, което забелязвам у нея — рече госпожа Денис. — Не помня да съм имала нещо против кучетата, но тя направо ме вбеси със сарказма, с който ме попита: „Предполагам, госпожо Денис, че няма да се съгласите, ако ви попитам дали мога да си взема куче“ — надуто ми вика тя. „И правилно предполагате“, викам аз, надуто също като нея. Не обичам да си вземам думите назад, както повечето хора, но от мен да мине, кажете й, че може да вземе куче, ако гарантира, че то няма да прави бели в салона.
Анн не смяташе, че салонът би могъл да изглежда по-зле, ако кучето прави бели тук. Огледа опушените дантелени завеси и противните пурпурни рози по килима и потръпна.
„Жал ми е за всеки човек, на който му се налага да прекара Коледата в пансион като този — помисли си тя. — Нищо чудно, че Катрин Брук ненавижда думата Коледа. Как ми се ще добре да проветря това място — то вони на хиляди гозби. Защо ли Катрин продължава да живее тук, щом заплатата й е добра?“
— Каза, че можете да се качите — съобщи госпожа Денис, доста усъмнена, че госпожица Брук така бързо е влязла в добрия тон.
Стълбата беше тясна, стръмна и отблъскваща, сякаш просто не те искаше. По нея не се качваше никой, без това да му се наложи. Линолеумът в коридора беше така износен, че се виждаха конците на основата му. А малката задна стаичка, в която Анн се озова, беше още по-безрадостна и от салона. Осветяваше се от мъждукаща газена лампа без абажур. Желязното легло имаше вдлъбнатина по средата, тесният, оскъдно закрит прозорец гледаше към някаква градина в задния двор, където цъфтеше огромна купчина консервни кутии. Но зад всичко това се виждаше чудното небе, с редица тополи на фона на синкаволилавите хълмове в далечината.
— Ах, госпожице Брук, погледни този залез! — възторжено се обади Анн от скърцащия твърд стол, който Катрин нелюбезно й посочи.
— Доста залези съм видяла — хладно отсече последната, без да се помръдне, и язвително си помисли: „Не ми трябват нито снизхождението ти, нито твоите залези!“.
— Но този не си. Няма два еднакви залеза. Само приседни тук, нека го оставим да проникне в душите ни — изрече Анн. А си помисли: „Дали изобщо понякога казваш по нещо приятно?“.
— Я не ми се присмивай, моля те!
Най-обидните думи на света! С нотка на обида, добавена към обичайния надменен тон. Анн отмести очи от своя залез и погледна Катрин, почти с намерението да стане и да си тръгне. Но очите на Катрин й се видяха някак странни. Наистина ли беше плакала? Сигурно не. Човек не можеше да си представи Катрин Брук да плаче.
— Не ме караш да се чувствам особено добре дошла — бавно каза Анн.
— Не умея да се преструвам. Не притежавам твоята дарба да се правя на кралица и да казвам на всекиго точно каквото му се ще. Не си добре дошла! Виж ми стаята — кой може да е добре дошъл тук?!
Катрин презрително посочи с жест избелелите стени, окъсаните голи столове и разклатената тоалетка с покривчица от омачкан муселин.
— Стаята не е хубава, но щом не ти харесва, защо стоиш тук?
— О, защо ли? Ти няма да го разбереш. Няма значение. Не ми пука кой какво си мисли. Какво те води тук тази вечер? Предполагам, че не си дошла, за да проникваш в залеза.
— Дойдох да те питам не би ли прекарала коледните празници у нас в „Грийн Гейбълс“.
„Ето — помисли си Анн, — сега ще последва нов залп от сарказъм. Поне да беше седнала, а не да стърчи там, сякаш чака да си тръгна.“