— Е, добре — рече Елизабет и се изправи, — направих всичко, което можех.
Анн вече усещаше щастието на Коледа. Направо засия, когато влакът тръгна от гарата. Грозните улици се плъзгаха край нея. Отиваше си у дома — у дома, в „Грийн Гейбълс“. Навън в откритото поле светът беше цял в златистобяло и бледовиолетово, с втъканите тук-таме тъмни магически нишки на смърчовете и безлистата нежност на брезите. Ниско над голите гори слънцето сякаш се втурваше сред дърветата като великолепен бог, който се надбягва с влака. Катрин мълчеше, но не изглеждаше неприветлива.
— Не очаквай от мен да се разприказвам — кратко предупреди тя.
— Няма. Надявам се, не си мислиш, че съм от ония ужасни хора, които те карат да се чувстваш сякаш си длъжен през цялото време да разговаряш с тях. Просто ще разговаряме, когато ни се иска. Признавам, че на мен през повечето време ми се иска, но ти съвсем не си длъжна да обръщаш внимание какво казвам.
В Брайт ривър ги посрещна Дейви с голяма шейна, пълна с кожени завивки, и мечешки прегърна Анн. Двете девойки седнаха на задната седалка. За Анн пътуването от гарата до „Грийн Гейбълс“ винаги беше една много приятна част от уикендите у дома. Тя винаги си припомняше първото си пътуване с Матю от Брайт ривър до вкъщи. Тогава беше късна пролет, а сега — декември, но всичко по пътя продължаваше да й нашепва: „Помниш ли?“. Снегът скриптеше под плазовете на шейната, музиката на звънчетата звънтеше през редиците от високи, стройни, отрупани със сняг ели.
По дърветата над Белия Път на Радостта висяха къси гирлянди от звезди. А от предпоследния хълм съзряха големия Залив — бял и мистичен под лунната светлина, но все още нескован от леда.
— По този път има едно определено място, където винаги внезапно усещам, че съм си у дома — рече Анн. — Това е върхът на следващия хълм, откъдето ще видим светлините на „Грийн Гейбълс“. Там започвам да си мисля единствено за вечерята, която Марила ще ни е приготвила. Още там сякаш усещам аромата й. О, толкова е хубаво! Хубаво е, хубаво е отново да си у дома!
В „Грийн Гейбълс“ сякаш всяко дърво на двора я приветстваше с добре дошла, всеки осветен прозорец я поздравяваше. А как хубаво миришеше кухнята на Марила, когато отвориха вратата! И прегръдки, и възклицания, и смях… Дори Катрин някак не изглеждаше чужда, сякаш бе една от тях. Госпожа Рейчъл Линд бе сложила на масата за вечеря скъпата си салонна лампа и я бе запалила. Беше неугледна вещ с грозноват червен абажур, но пък колко подходяща топла розова светлина хвърляше върху всичко! Колко топли и приятелски бяха сенките! Колко хубава растеше Дора! А и Дейви вече си изглеждаше почти мъж…
Имаше какво ново да научи. Дайана бе родила дъщеричка; Джоузи Пай най-сетне си намерила приятел, а Чарли Слоун бил се сгодил. Новините бяха вълнуващи. Госпожа Линд показа новия юрган, който бе съшила от пет хиляди различни парченца, и получи заслужени похвали.
— Анн, когато ти се върнеш у дома, всичко сякаш оживява — каза Дейви.
„Ах, точно такъв трябва да бъде животът“ — сякаш измърка котенцето на Дора.
— Никога не мога да устоя на обаянието на лунната нощ — рече Анн след вечеря. — Какво ще кажеш за една разходка със снегоходки, госпожице Брук? Казват, че владееш снегоходките.
Анн измъкна снегоходките си от тавана, а Дейви отскочи до Орчард Слоуп да заеме от Дайана един стар чифт за Катрин. Тръгнаха по Алеята на влюбените, обгърната в прекрасни сенки, през полята с малки елхички по оградите, после през изпълнената с тайни гора, която сякаш винаги бе готова да ти ги нашепне, но никога не го правеше, и през горските поляни, напомнящи сребристи басейни…
Не разговаряха. Не им се и говореше. Сякаш се бояха да говорят от страх да не развалят нещо прекрасно. Но Анн никога досега не бе усещала Катрин Брук така близка! По някаква своя магия зимната нощ ги караше да се чувстват почти заедно, макар и не напълно.
Когато излязоха на главния път, край тях профуча шейна, разнесе се песен на звънчета и кръшен смях, и двете девойки неволно въздъхнаха. И на двете им се стори, че оставят зад гърба си един свят, който няма нищо общо със света, в който се завръщат — свят, в който време не съществуваше, който беше млад с една безсмъртна младост, и в който душите общуват помежду си чрез някаква сила, която няма нужда от нещо толкова примитивно като думите.
— Чудесно беше — промълви Катрин, съвсем очевидно на себе си, и Анн запази мълчание.