Тръгнаха надолу по пътя, после нагоре по дългата алея към „Грийн Гейбълс“, но точно преди да стигнат портата, като по някакъв общ импулс и двете спряха и мълком се облегнаха на обраслата с мъх ограда, с поглед към умислената, майчински стара къща, която едва се виждаше иззад завесата от дървета. Колко красив беше „Грийн Гейбълс“ в зимната нощ!
Под нея Езерото на бляскавите води бе сковано от лед, сенките на дърветата го обточваха по краищата. Навсякъде цареше тишина, нарушавана единствено от стакатото на някакъв кон, минаващ по моста. Анн се усмихна при спомена колко често лежеше в таванската си стаичка и щом чуеше този звук, си представяше, че това са вълшебни коне, които препускат в галоп в нощта…
Ненадейно друг звук наруши безмълвното спокойствие.
— Катрин! Ти… Но ти плачеш!
Някак невъзможна й се струваше мисълта Катрин да плаче. Но тя наистина плачеше. И сълзите й неочаквано я направиха съвсем човечна. Анн престана да се бои от нея.
— Катрин, скъпа Катрин, какво има? Мога ли да ти помогна?
— О, ти не можеш да разбереш! — задъха се Катрин. — За теб нещата винаги са били лесни. Ти… ти сякаш живееш в малък пленителен затворен кръг от красота и романтика. „Какво ли радостно откритие ще направя днес?“ — това сякаш е цялостното ти отношение към живота, Анн. Колкото до мен, аз съм забравила как да живея — по-скоро, никога не съм знаела как. Аз съм… като хваната в капан. И никога не мога да изляза. И ми се струва, че някой все ме мушка с пръчка през решетките. Докато ти… ти имаш толкова щастие, че направо не знаеш какво да го правиш. Навсякъде имаш приятели… Имаш си любим! Не че искам да имам любим, мразя мъжете. Но ако тази нощ взема да умра, няма да липсвам на нито една жива душа. Ами ако нямаше абсолютно никакви приятели на тоя свят? — Гласът на Катрин се задави в ново хълцане.
— Катрин, ти казваше, че обичаш откровеността. Ще бъда откровена. Ако си нямаш нито един приятел, както твърдиш, грешката си е лично твоя. Аз исках да станем приятелки. Но ти непрекъснато настръхваше срещу мен като таралеж.
— Да, да, знам си го! Как те мразех в началото, като дойде! Така само парадираше с перлената си халка…
— Катрин, не съм „парадирала“!
— Естествено, предполагам, че не си. Това е просто от природното ми омерзение. Но халката сякаш сама парадираше. Не че ти завиждах за годеника. Никога не съм искала да се омъжвам — от татко и мама достатъчно добре разбрах какво значи това! Но ненавиждах факта, че стоиш над мен, след като си по-млада. Толкова бях доволна, когато родът Прингъл те притискаше. Ти сякаш имаше всичко, което аз нямах — чар, приятелство, младост. Младост! Моята младост винаги е била мизерна. Ти нищичко не знаеш. Не знаеш. Нямаш и най-малката представа какво значи никой да не те иска — никой!
— Така ли мислиш?! — възкликна Анн, и с няколко трогателни изречения обрисува детството си преди идването в „Грийн Гейбълс“.
— Как ми се иска да бях го знаела — каза Катрин. — Това щеше да промени всичко. А ти ми се струваше една от любимките на съдбата. Душата си изяждах от завист към теб. Ти получи директорското място, което исках аз. Е, знам, че си по-квалифицирана от мен, но така си беше. Ти си хубава — или поне караш хората да вярват, че си хубава. А моят най-ранен спомен е как някой казва: „Какво грозно дете!“. Ти влизаш в стаята с радост. О, спомням си как влезе в училището онази първа сутрин! Но си мисля, че истинската причина така да те намразя, е, че винаги носиш в себе си някаква тайна радост, сякаш всеки ден от живота е едно приключение. И въпреки омразата имаше случаи, когато признавах пред себе си, че сигурно си дошла от някоя много далечна звезда…
— Катрин, наистина ми вземаш ума с тия комплименти. Но вече не ме мразиш, нали? Вече можем да бъдем приятелки.
— Не зная. Никога не съм имала нито една приятелка, още по-малко пък на моята възраст. Нямам си никого, никога не съм имала. Не мисля, че знам как да бъда приятелка на някого. Не, вече не те мразя. Не знам какви чувства изпитвам към теб… Е, предполагам, че започва да ми въздейства забележителният ти чар. Знам само, че ми се ще да ти разкажа живота си. Никога нямаше да мога да ти го разкажа, ако не беше ми описала живота си, преди да дойдеш в „Грийн Гейбълс“. Ще ми се да разбереш какво ме е направило такава. Не знам защо, но ми се ще да го разбереш.
— Разкажи ми, Катрин. Искам да те разбера.
— Ти знаеш какво е никой да не те иска, признавам ти го. Но не знаеш какво е да съзнаваш, че собствените ти родители не те искат. Моите не ме искаха. Мразеха ме от мига, в който съм се родила, дори и преди това, мразеха се и помежду си. Непрестанно се караха, и това бяха подли, заядливи, дребнави кавги. Детството ми беше един кошмар. Когато бях на седем години, те починаха и отидох да живея при семейството на чичо ми Хенри. Те също не ме искаха. Всички ме гледаха отвисоко, тъй като съм „живеела от тяхната милост“. Помня ги как ми се подиграваха — всеки един от тях. Не мога да си спомня нито една мила дума. Трябваше да доизносвам овехтелите дрехи на братовчедките си. Помня особено една шапка — с нея изглеждах като някоя гъба. И когато си я слагах, те ми се присмиваха. Един ден я скъсах и я хвърлих в огъня. После до края на зимата трябваше да ходя на църква с най-противната стара барета. Дори не си взех куче, макар че толкова исках. Но не бях никак глупава. Щеше ми се да завърша бакалавърски курс, но, естествено, със същия успех можех да се стремя към луната. Все пак чичо Хенри се съгласи да ме пусне в Кралското училище, ако му върна парите, след като стана учителка. Плащаше ми квартирата в един треторазреден пансион — една стаичка над кухнята, леденостудена зиме, гореща като врящ котел лете, и просмукана от вкиснали кухненски миризми през всички сезони. Ами дрехите, които трябваше да нося в Кралското училище! Но си получих дипломата и ми дадоха средния курс в Съмърсайдското училище — единственият дребен късмет, който някога съм имала. Оттогава все се стискам и икономисвам, за да върна парите на чичо Хенри — не само таксата за Кралското училище, но и квартирните наеми за годините там. Твърдо бях решена да не му остана длъжна нито с цент. Ето защо бях на квартира при госпожа Денис и се обличах така сиромашки. Е, вече му се изплатих. За пръв път в живота си се чувствам свободна. Но междувременно развих лош характер. Знам, че съм необщителна. Знам, че никога не мога да се сетя какво точно трябва да кажа. Знам, че си е моя грешка, дето винаги съм пренебрегвала и презирала обществените дейности. Знам, че сама се „скарах“ с изкуствата. Знам, че съм саркастична. Знам, че учениците ме смятат за тиранин. Знам, че ме мразят. Да не мислиш, че не ми е болно да го знам? Те винаги изглеждат наплашени от мен, а аз мразя хората да ме гледат така. Ох, Анн, сигурно вече съм болна от омраза! Иска ми се да съм като другите хора, а вече никога няма да мога. Точно това ме прави толкова язвителна.