— Но ти можеш! — Анн обгърна Катрин с ръка. — Можеш да изтръгнеш омразата от съзнанието си, да се излекуваш от нея. Животът ти едва сега започва, щом най-сетне си относително свободна и независима. А човек никога не знае какво се крие зад следващия завой на пътя…
— И друг път съм те чувала да го казваш. И съм се присмивала на твоя „завой на пътя“. Но проблемът е, че по моя път няма никакви завои. Мога да го видя как се простира право пред мен чак до хоризонта — една безкрайна монотонност. О, Анн, животът никога ли не те плаши — със своята празнота, с тълпата студени, безинтересни хора? Не, разбира се, че не. На теб няма да ти се наложи да бъдеш учителка до края на живота си. При това ти сякаш намираш всички за интересни, дори и онова дребничко закръглено създание, наречено Ребека Дю. Истината е, че ненавиждам учителството, а нищо друго не умея да правя. Учителят е просто роб на времето. Да, да, знам, че на теб то ти харесва, но не разбирам с какво. Искам да пътувам, Анн. Това е единственото нещо, за което винаги съм жадувала. Спомням си единствената картина, която висеше на стената на таванската ми стаичка у чичо Хенри — избеляла стара репродукция, презрително изхвърлена от другите стаи. На нея имаше палми край един извор в пустинята и керван камили, запътил се към далечината. Тази картина буквално ме хипнотизираше. Винаги съм искала да отида и да открия това място. Искам да видя Южния кръст, и Тадж Махал, и колоните на Карнак. Искам да знам — не просто да вярвам, а да знам, че земята е кръгла. А с една учителска заплата никога няма да мога да направя това. И просто ще трябва вовеки да продължавам да си дрънкам за жените на крал Хенри VIII и за неизчерпаемите ресурси на Канада…
Анн се разсмя. Сега вече беше безопасно да се смее — язвителността бе изчезнала от гласа на Катрин. Той звучеше само печално и нетърпеливо.
— Както и да е, ние ще бъдем приятелки, и за начало на нашето приятелство ще изкараме тук цели десет весели дни. Винаги съм искала да сме приятелки с теб, Катрин — не Кетрин! Винаги съм усещала, че зад бодлите ти се крие нещо, заради което си струва да сме приятелки.
— Значи това всъщност си мислела за мен? Често съм се питала. Е, значи змията ще трябва да смени кожата си, ако изобщо е възможно. Навярно е. В тия твои „Грийн Гейбълс“ мога да повярвам на всичко. Това е първото място, което съм видяла и почувствала като Дом. Ще ми се да заприличам повече на другите хора — стига да не е прекалено късно. Дори ще репетирам една слънчева усмивка, с която да посрещна тоя твой Гилбърт, когато пристигне утре вечер. Естествено, позабравила съм как се разговаря с млади мъже, ако изобщо някога съм знаела. Той просто ще ме сметне за изглупяла стара мома… Питам се дали като си легна довечера, няма да се ядосвам на себе си, че съм свалила маската и съм те допуснала така да надзърнеш в тръпнещата ми душа.