Госпожа Линд беше благодарна, че Коледата е бяла — щом по Коледа имало сняг, значи през годината нямало да има много погребения. Но за Катрин това беше една пурпурна, алена и златиста Коледа. А и последвалите седмици също бяха толкова хубави. Много пъти Катрин с горчивина се беше питала какво ли значи да си щастлив, но едва сега го разбра. Разцъфна по най-удивителен начин. Анн откри, че й доставя удоволствие да бъдат двете заедно.
„Само като си помисля, че се боях да не ми развали коледната ваканция!“ — с удивление си помисли тя.
„Само като си помисля — рече си Катрин, — че когато Анн ме покани да дойда тук, едва не отказах!“
Правеха дълги разходки по Алеята на влюбените и в Гората на духовете, където самата тишина сякаш им беше приятелка; по хълмовете, където лекият сняг се виеше в призрачен зимен танц; през гората под величествения залез… Нито една птичка не чуруликаше и не пееше, нито едно поточе не ромолеше, нито една катеричка не клюкарстваше. Само вятърът от време на време изпълняваше странни мелодии.
— Човек винаги може да открие нещо хубаво за гледане или слушане — каза Анн.
Разговаряха за какво ли не, крояха големи планове и се връщаха с такъв апетит, който подлагаше на изпитание дори килера на „Грийн Гейбълс“. Един ден имаше буря и не можаха да излязат. Източният вятър се блъскаше в стрехите, сивият Залив ръмжеше. Но в „Грийн Гейбълс“ дори бурята си имаше своя чар. Така уютно бе да седиш до печката и унесено да гледаш как пламъците играят по тавана, и да си похапваш ябълки и сладкиши. А как приятна беше вечерята, докато бурята бушуваше отвън!…
Една вечер отидоха заедно с Гилбърт да видят Дайана и новородената й дъщеричка.
— Никога в живота си не бях държала бебе на ръце — призна Катрин, когато се връщаха вкъщи. — Защото, първо, не съм пожелавала, и второ, винаги съм се бояла, че нещо ще му се счупи, ако го притисна. Не можеш да си представиш как се почувствах — такава една огромна и непохватна, когато поех онова крехко, деликатно създание. Госпожа Райт сигурно си мислеше, че всеки миг ще го изтърва. Виждах я как героично се бори да преодолее ужаса си. Но то направи нещо с мен — бебето, имам предвид. Макар и още да не съм разбрала точно какво.
— Бебетата са удивителни същества — замечтано каза Анн. — Те са, както чух някой в Редмънд да казва, „ужасяващи вързопи от възможности“. Помисли си само, Катрин, навремето си и Омир е бил бебе — просто едно бебе с трапчинки на бузите и огромни блестящи очички. Тогава той, разбира се, не може да е бил сляп.
— Жалко, че майка му не е знаела, че ще стане Омир! — рече Катрин.
— Но мисля, че се радвам, дето майката на Юда не е знаела, че той ще стане Юда — меко каза Анн. — Надявам се никога да не е узнала.
Една вечер в градския салон имаше концерт, а след него — забава у Абнър Слоун, и Анн убеди Катрин двете да отидат.
— Искам да участваш в нашия концерт, Катрин. Казвали са ми, че рецитираш прекрасно.
— Едно време рецитирах и май доста ми харесваше. Но по-миналото лято рецитирах на един концерт на брега, организиран от група летовници, и ги чух след това да ми се присмиват.
— Откъде си знаела, че се смеят на теб?
— Трябва да беше на мен. Нямаше нищо друго за смях.
Анн прикри усмивката си и продължи да настоява за рецитирането:
— Ако те извикат на бис, кажи „Дженевра“. Разправят, че го рецитираш великолепно. Госпожа Стивън Прингъл ми каза, че не могла да мигне цяла нощ, след като те слушала.
— Не, не, никога не съм обичала „Дженевра“. Поместена е в христоматията, тъй че от време на време се опитвам да покажа на класа как да я рецитират. Но Дженевра ме изкарва извън нерви. Защо не е викала за помощ, когато е разбрала, че са я заключили? Щом са я търсили навсякъде, все някой сигурно е щял да я чуе.
Накрая Катрин обеща да рецитира, но се колебаеше за забавата.
— Ще дойда, разбира се. Но никой няма да ме покани на танц и ще се почувствам засрамена, язвителна и изпълнена с предразсъдъци. Винаги съм се чувствала отвратително на празненства, поне на малкото, на които съм ходила. На никой сякаш не му и хрумва, че умея да танцувам, а ти знаеш, че мога, Анн, и то чудесно. Научих се у чичо Хенри — бедната им прислужница искаше да се научи, и двете танцувахме вечер в кухнята под музиката, която се носеше откъм салона. Мисля, че ще ми хареса, с подходящ партньор, разбира се.