— Катрин, на тази забава няма да се чувстваш така отвратително. Няма да стоиш и да гледаш отстрани. Нали знаеш, има коренна разлика между това как гледаш на нещата, когато си вътре в тях, и когато ги гледаш отстрани… Такава хубава коса имаш, Катрин. Имаш ли нещо против да се опитам да ти направя нова прическа?
— Добре де, давай — сви рамене Катрин. — Предполагам, че косата ми изглежда ужасно, но нямам време непрекъснато да се занимавам с нея. При това нямам вечерна рокля. Зелената ми рокля от тафта ще свърши ли работа?
— Ще се наложи, мила ми Катрин, макар че зеленото е цвят, който в никакъв случай не бива да носиш. Но ще си сложиш червената бродирана якичка, която ти уших… Да, точно това е, Катрин! Трябва ти червена рокля!
— Винаги съм мразила червеното. Когато отидох да живея при чичо Хенри, леля Гертруд винаги ме караше да нося алени престилки. Както и да е, не мога да се притеснявам за дрехи.
— Господи, дай ми търпение! Та дрехите са толкова важни — строго каза Анн, докато оплиташе косите й и оправяше къдриците. После огледа резултата от работата си, увери се, че е добър, обгърна Катрин през раменете и я обърна с лице към огледалото.
— Не мислиш ли всъщност, че с теб сме две доста хубави момичета? — засмя се тя. — И не е ли наистина приятно да си представиш как хората ще ни поглеждат с известно удоволствие? Има толкова много обикновени хора, които всъщност биха изглеждали доста привлекателно, ако положат малко грижи за себе си. Преди три недели в църквата — нали помниш, когато молитвата четеше горкият стар господин Милвейн и гласът му беше така пресипнал от настинката, че никой не успя да разбере какво говори — та тогава през цялото време си представях как разкрасявам хората край себе си. Дарих госпожа Брентс с нов нос; накъдрих косите на Мери Адисън; поставих лимонена маска на лицето на Джейн Мардън; облякох Ема Дил в синьо, вместо в кафяво, а Шарлот Блеър в райе, вместо в каре; премахнах някоя и друга бенчица; обръснах дългите рижи лондонски бакенбарди на Томас Андерсън… И когато приключих, нямаше да можеш да ги познаеш. А навярно, с изключение на носа на госпожа Брент, те и сами биха могли да направят всичко, което направих аз. Е, Катрин, очите ти са точно с цвета на чай — кехлибарен чай. Тази вечер бъди като поточе — бляскаво, бистро, весело.
— Всичко, което аз не съм.
— Всичко, което беше през изтеклата седмица. Значи можеш да си такава!
— Това е само от магията на „Грийн Гейбълс“. Като се върна в Съмърсайд, за Пепеляшка часовникът ще удари полунощ.
— Да, но ти ще отнесеш магията със себе си. Погледни се, виж поне веднъж как трябва да изглеждаш през цялото време.
Катрин се взря в отражението си в огледалото, сякаш се съмняваше, че това наистина е тя.
— Че аз изглеждам с години по-млада — призна тя. — Права беше. Дрехите действително правят човека. О, знам си, че изглеждах по-стара от възрастта си. Но не ме интересуваше. Защо? Кого да го интересува? Аз не съм като теб, Анн. Ти очевидно си родена с познанието как да живееш. А аз изобщо го нямам — не знам дори първите букви от неговата азбука. И се питам не ли е прекалено късно да я уча. Толкова дълго бях саркастична, че вече не знам дали ще мога да стана друга. Сарказмът ми изглеждаше единственият начин, по който можех да правя впечатление на хората. И ми се струва още, че когато съм била в компанията на други хора, винаги съм се страхувала — да не кажа някоя глупост, да не ми се присмеят…
— Катрин Брук, я се погледни в това огледало. Запомни този свой образ — великолепната коса, която обгражда лицето ти, вместо да е изпъната назад, очите, които блестят като звезди, леката руменина от възбудата — и няма повече да те е страх. Хайде, тръгвай! Закъсняхме, но, слава богу, Дора спомена, че за всички участници има „запазени“ места.
Гилбърт ги откара до салона. Всичко беше точно както някога! Само дето вместо Дайана до нея беше Катрин. Анн въздъхна. Сега Дайана си имаше толкова много други интереси… За нея вече нямаше тичане по концерти и забави.
А каква вечер беше! Пътят — като от сребрист сатен, небето от запад — бледозелено след лекия снеговалеж! Орион следваше вечния си път през небето, а хълмовете и полята се ширеха край тях в бисерна тишина.
Рециталът на Катрин грабна публиката още от самото начало, и на забавата тя дори не успя да танцува с всички, които пожелаха да я поканят. Неочаквано откри, че може да се смее и без да е язвителна. После вкъщи, в „Грийн Гейбълс“, двете посгряха пръстите на краката си пред огъня в дневната, под дружелюбната светлина на свещите над камината, а госпожа Линд влезе на пръсти в стаята им въпреки късния час, за да ги попита не искат ли още едно одеяло и да увери Катрин, че кученцето й е сгушено на топло в кошницата си зад кухненската печка.