— Мисля, че моят организъм си е добре — усмихна се Анн и връчи на братовчедката Ърнестин неописуемата й шапка с щръкнали отзад гъсти щраусови пера. — Просто тази вечер ме наболява гърло, госпожице Бъгъл.
— Ах, така ли! — На братовчедката Ърнестин й хрумна още едно от мрачните й предчувствия. — Болното гърло трябва да се наблюдава, щото до третия ден признаците за дифтерит и за възпаление на сливиците са едни и същи. Но имате една утеха: толкова неприятности ще си спестите, ако умрете млада…
9
Стаичката в кулата
„Уинди Уилоус“
20 април
Бедни ми скъпи Гилбърт,
Боя се, че ще побелея още млада. Боя се, че ще завърша в приют за бедни. Боя се, че никой от учениците ми няма да завърши годината. В събота вечерта кучето на господин Хамилтън ме залая, и се боя, че ще хвана бяс. Боя се, че чадърът ми ще се преобърне, когато изляза довечера да се срещна с Катрин. Боя се, че Катрин вече ме обича толкова, че няма да може винаги да ме обича толкова. Боя се, че в крайна сметка не съм червенокоса. Боя се, че когато стана на петдесет години, ще имам брадавица на носа си. Боя се, че сградата на моето училище няма противопожарен изход. Боя се, че като си легна довечера, ще открия в леглото си мишка. Боя се, че ти се сгоди за мен единствено защото винаги съм била край теб. Боя се, че скоро ще ми запушат устата.
Не, скъпи, не съм полудяла — все още не. Просто братовчедката Ърнестин Бъгъл е заразителна.
Вече знам защо Ребека Дю я нарича „госпожица Много-се-боя“. Бедната душица е поела толкова много страхове, че трябва да е безнадеждно задължена на Съдбата.
Колко много Бъгълови има на този свят! Е, навярно не всички са навлезли така дълбоко в бъгълизма, както братовчедката Ърнестин. Но толкова много хора убиват радостта — просто се боят да се радват на днешния ден от страх пред утрешния…
Гилбърт, скъпи мой, нека никога не се боим от нищо. Това е ужасно заробване. Нека сме решителни, нека очакваме приключенията, готови да ги посрещнем. Нека с радост да посрещаме живота и всичко, което той ни поднесе, пък било то купища неприятности или пък тиф, или дори близнаци!
Днешният ден сякаш бе подарен на април от самия юни. Всичкият сняг се разтопи, младите ливади и златистите хълмове направо пеят пролетна песен. С ушите си чух Пан да свири на своята флейта в зелената долинка сред кленовата горичка, а моят Цар на бурите цял се обви в най-ефирната синкава мъглица. Напоследък валя много, и в безмълвните мокри часове на пролетния здрач аз с удоволствие си седях в кулата. Но тази вечер е ветровита и отлита някак бързо. Бързат дори облаците, които пробягват по небето, а и лунните лъчи, които се процеждат през тях, сякаш бързат да залеят света.
Да можехме, Гилбърт, двамата, уловени за ръце, да се разходим тази вечер по дългите пътища в Авонлий…
Гилбърт, боя се, че съм скандално влюбена в теб. Нали не смяташ това за непочтително? Така де, нали не си свещеник.
10
— Толкова съм различна!… — въздъхна Хейзъл.
Действително, ужасно е да си така различна от останалите хора, но пък и толкова чудесно — сякаш си дошла от друга звезда. А Хейзъл в нищо не можеше да бъде като останалите, колкото и да страдаше от различието си…
— Всеки човек е различен — весело отбеляза Анн.
— Усмихвате се! — Хейзъл плесна с млечнобелите си пухкави ръце и се загледа в Анн с обожание. Изговаряше подчертано поне по една дума във всяко изречение. — Имате такава пленителна усмивка… такава една натрапчива усмивка! Още от първия миг, в който ви видях, си знаех, че всичко ще разберете. Ние с вас сме едни и същи. Понякога си мисля, че трябва да съм луда, госпожице Шърли! Когато се запозная с някого, винаги инстинктивно усещам дали той ще ми хареса, или не. Веднага почувствах, че сте сродна душа и ще разберете всичко. Толкова е хубаво някой да те разбира. Мен никой не ме разбира, госпожице Шърли, никой! Но когато ви видях вас, някакъв вътрешен глас ми прошепна: „Ето, тя ще разбере. С нея можеш да бъдеш искрена“. О, госпожице Шърли, нека сме искрени! Нека винаги да сме искрени! О, госпожице Шърли, обичате ли ме поне мъничко, съвсем мъничко?