— Мисля, че сте голяма сладурана — позасмя се Анн и разроши с тънките си пръсти златистите къдри на Хейзъл. Никак не беше трудно човек да е мил с Хейзъл.
Хейзъл бе дошла в кулата да излее душата си и сега двете наблюдаваха лунния сърп, надвиснал над пристанището, и здрача на майската вечер, който изпълваше пурпурните чашки на лалетата под прозорците.
— Нека още да не палим свещ — помоли Хейзъл.
— Няма. Тук е толкова хубаво, когато мракът е твой приятел. А когато запалиш свещ, светлината превръща мрака в твой враг и той обидено ти се мръщи.
— И аз така си представям нещата, но никога не мога да ги изразя така красиво — въздъхна Хейзъл, прехласната до болка. — Вие говорите на езика на теменужките, госпожице Шърли.
Хейзъл съвсем не би могла да обясни какво точно иска да каже с това, но нямаше значение — звучеше така поетично!
Стаичката в кулата беше единственото спокойно място в къщата. Сутринта Ребека Дю каза с преценяващ поглед: „Наистина трябва да сменим тапетите в салона и в гостната преди сбирката на Дамското благотворително общество“, и веднага размести всички мебели от двете стаи, за да разчисти място за майстора, но после се оказа, че той ще дойде едва на другия ден. И сега в „Уинди Уилоус“ цареше пълен хаос, с един-единствен оазис — стаичката в кулата.
Хейзъл Мар бе прословутото „увлечение“ на Анн. Семейство Мар бяха нови в Съмърсайд — преместиха се от Шарлоттаун през зимата. Хейзъл беше „октомврийска блондинка“, както сама обичаше да казва — с бакърени коси и с кафяви очи, и, както заяви Ребека Дю, не бе правила нищо съществено на тоя свят, преди да открие, че е хубавица. Но всички я харесваха, особено момчетата, които намираха очите и къдриците й за доста неустоима комбинация.
Анн я харесваше. По-рано тази вечер тя беше уморена и малко печална от претоварването, което идва с късните следобедни часове в училище, но вече се чувстваше отпочинала — дали от майския бриз с дъх на разцъфнали ябълки, който повяваше през прозореца, или от бъбренето на Хейзъл? Навярно и от двете. Хейзъл с нещо й напомняше за ранната й младост, с всичките й възторзи, идеали и романтични представи.
Хейзъл улови ръката на Анн и благоговейно я целуна.
— Мразя всичките ония хора, които сте обичали преди мен, госпожице Шърли. Мразя и всички, които обичате сега. Искам да сте единствено моя!
— Не сте ли малко неразумна, миличка? Вие също обичате други хора, освен мен. Какво ще кажете например за Тери?
— Ох, госпожице Шърли, точно за това искам да говоря с вас. Не мога повече да си мълча. Не мога! Трябва да говоря с някого за това — с някого, който разбира! По-миналата вечер излязох и цяла нощ обикалях и обикалях около езерото — е, почти цяла нощ, докъм дванадесет часа изстрадах всичко, всичко!
Хейзъл придоби трагичен вид, доколкото изобщо можеше да изглежда трагично с руменото си лице, с дългите мигли и с ореола от къдрици.
— Но, Хейзъл, скъпа, мислех, че вие с Тери сте щастливи и всичко е наред.
Анн нямаше как да не мисли така. През последните три седмици Хейзъл разпалено говореше пред нея за Тери Гарланд, понеже смяташе, че няма никаква полза да имаш годеник, ако не можеш да говориш за него.
— Всички си мислят така — горчиво отвърна Хейзъл. — Ех, госпожице Шърли, очевидно животът е пълен с толкова объркани проблеми! Понякога ми се иска да легна някъде — където и да е! — да скръстя ръце и никога вече да не мисля!
— Скъпо момиче, но какво се е случило?
— Нищо… и всичко. Ох, госпожице Шърли, мога ли да ви разкажа всичко? Мога ли да излея душата си пред вас?
— Разбира се, скъпа.
— Аз наистина няма къде да излея душата си — патетично започна Хейзъл. — Освен, разбира се, в дневника си. Ще ми позволите ли някой ден да ви покажа дневника си, госпожице Шърли? Той е едно откровение. И все пак не мога да напиша онова, което изгаря душата ми. То… то ме задушава! — Хейзъл драматично стисна гърлото си.