— Разбира се, че бих желала да го видя, щом искате. Но какъв е този проблем между вас с Тери?
— Ах, този Тери! Ще ми повярвате ли, госпожице Шърли, ако ви кажа, че Тери ми се струва като чужд човек? Като чужд човек! Като някой, когото никога досега не съм познавала — добави Хейзъл, за да не стане някоя грешка.
— Но, Хейзъл, мислех си, че го обичате. Нали казвахте…
— О, така беше. Мислех си, че го обичам. Но вече знам, че всичко е било една ужасна грешка. Ох, госпожице Шърли, не можете да си представите колко е труден животът ми — направо е невъзможен!
— Подочух това-онова — съчувствено отбеляза Анн, като си спомни за Рой Гарднър.
— Ах, госпожице Шърли, убедена съм, че не го обичам достатъчно, за да се омъжа за него. Но го осъзнах едва сега — сега, когато вече стана твърде късно. Навярно пълнолунието ме подлъга, че го обичам. Ако не беше то, щях да му поискам малко време да размисля. Явно съм била замаяна — сега вече го разбирам. О, ще избягам! Ще направя нещо отчаяно!
— Но, Хейзъл, скъпа, ако усещате, че сте сгрешили, защо просто не му кажете…
— Не, госпожице Шърли, не бих могла! Това ще го убие — той направо ме обожава. Наистина няма никакъв изход. А Тери започва да говори за сватба. Помислете си само какво съм дете! Та аз съм само на осемнадесет. Приятелките, на които доверих тайната, че съм сгодена, ме поздравяват, а всичко е такъв фарс… Смятат, че Тери е страхотна партия — нали е само на двадесет и пет, а вече има десет хиляди, наследени от баба си. Като че ли ме интересува такова жалко нещо като парите! О, госпожице Шърли, защо светът е такъв меркантилен? Защо?
— Предполагам, че е меркантилен в някои отношения, но не във всичко, Хейзъл. И щом чувствата ви към Тери са такива… Всички грешим; понякога е трудно да опознаем себе си…
— О, не е ли така? Знаех си, че ще разберете. Аз наистина си мислех, че го обичам, госпожице Шърли. Първия път, когато го видях, направо седнах и цяла вечер го зяпах. И когато срещах погледа му, тръпки преминаваха през мен! Толкова беше красив — макар че още тогава си помислих, че косата му е прекалено къдрава, а миглите му — прекалено светли. Това трябваше да е предупреждение за мен. Но нали си ме знаете, все се хвърлям във всичко с главата надолу, толкова съм емоционална… Щом се доближеше до мен, направо потръпвах в захлас. А сега вече не усещам нищо. Нищичко! Ох, толкова остарях през последните седмици, госпожице Шърли. Остарях! Откак се сгодих, почти не съм хапнала — питайте мама. Убедена съм, че не го обичам достатъчно, за да се омъжа за него. Каквито и други съмнения да имам, в това не се съмнявам.
— Значи не бива…
— Оная вечер, по пълнолуние, говорихме с него каква рокля да облека за карнавала у Джоун Прингъл. Помислих, че би било хубаво да се маскирам като Майската царица — в бледозелена рокля, с по-тъмнозелен колан, с венец от светли рози в косите и със скиптър, украсен със ситни розички, с розови и зелени панделки. Нали щеше да ми отива? А после чичото на Джоун взе че умря и тя в крайна сметка не можа да организира празненството, и всичко отиде на вятъра… Но мисълта ми беше: как мога да го обичам истински, щом мислите ми могат да се насочват към такива неща, а?
— Не знам. Понякога мислите ни играят странни номера.
— Чудя се дали изобщо някога ще поискам да се омъжа, госпожице Шърли. Да имате случайно клечка за маникюр под ръка?… Благодаря. Кожичките на ноктите ми са порасли — поне да ги оправя, докато си приказваме. Не е ли чудесно, че така си споделяме тайните? Човек толкова рядко има тази възможност. Светът е толкова досаден… Та за какво говорех?… А, да — за Тери. Какво да правя, госпожице Шърли? Дайте ми съвет. Ох, чувствам се като хваната в капан!
— Но, Хейзъл, толкова е просто…
— Не, никак не е просто, госпожице Шърли. Ужасно е сложно. Мама така неимоверно се радва! Но леля Джийн не. Тя не харесва Тери, а всички знаят, че тя е добър съдник. Не искам да се омъжвам за никого. Аз съм амбициозна. Искам да направя кариера. Понякога си мисля да стана монахиня — чудесно би било да съм небесна невяста. Католическата църква е толкова живописна, нали? Но аз, разбира се, не съм католичка, пък и, предполагам, това трудно би могло да се нарече кариера. Винаги съм имала чувството, че би ми харесало да съм медицинска сестра. Такава романтична професия, не мислите ли? Да успокояваш болните от треска, и прочее, и някой пациент милионер да се влюби в теб и да те отведе на меден месец в някоя вила на Ривиерата с изглед към изгрева над синьото Средиземно море… Представяла съм си, че го изживявам. Глупави мечти, навярно, но пък толкова сладки! Не мога да се откажа от тях заради прозаичната реалност да се омъжа за Тери Гарланд и цял живот да си остана в Съмърсайд!…