Анн го усещаше.
— Не е ли божествен? Надявам се в рая да е пълно с цветя. Колко ли добре би се чувствал човек, ако живее в лилиев цвят, нали?
— Боя се, че ще е малко тесничко — възрази Анн.
— О, госпожице Шърли, недейте, недейте да бъдете язвителна към малката си обожателка! Сарказмът направо ме попарва като слана…
Анн изпрати Хейзъл до ъгъла.
— Виждам, че още си жива след всичките й приказки — посрещна я Ребека Дю. — Не разбирам как я издържаш.
— Харесвам я, Ребека Дю, наистина ми харесва. Като дете и аз бях ужасна малка бърборана. И навярно на хората, които са ме слушали тогава, съм им звучала също така нелепо, както Хейзъл понякога.
— Не съм те знаела като дете, но съм сигурна, че не си говорила глупости — отсече Ребека. — Защото ти наистина си мислела онова, което казваш, независимо как си го изразявала. А Хейзъл Мар не мисли. Тя е само въздух под налягане с големи претенции.
— Е, да, разбира се, може и малко да попресилва нещата, както правят повечето момичета на нейната възраст. Но според мен наистина мисли някои от нещата, които изрича — защити я Анн, като се сети за Тери. Понеже мнението й за въпросния Тери не беше особено добро, вярваше, че Хейзъл е достатъчно искрена в това, което каза за него. Мислеше, че Хейзъл се отдръпва от Тери въпреки десетте хиляди, които „наследява“. За Анн Тери бе хубавичък, но доста слабохарактерен младеж, който би се влюбил в първото красиво момиче пред очите си, но после със същата лекота би се влюбил в следващото, ако първи номер го зареже или го остави сам за дълго.
Тази пролет Анн поопозна Тери, защото Хейзъл често я изнудваше да ги придружава за благоприличие; принудена бе и още по-добре да го опознае, понеже Хейзъл замина при някакви приятели в Кингспорт. Докато я нямаше, Тери се залепи за Анн, разхождаше я на кон, „изпращаше“ я до вкъщи… Наричаха се по име, тъй като бяха на почти еднаква възраст. Но към него Анн изпитваше почти майчински чувства. Тери се чувстваше безмерно поласкан, че на „умната госпожица Шърли“ явно й харесва в неговата компания. А вечерта на празненството у Мей Конъли, под пълнолунието в градината, сред игривите сенки на акациите, той се показа дотолкова сантиментален, че Анн развеселена му припомни за отсъстващата Хейзъл.
— О, Хейзъл ли?! — рече Тери. — Това дете!
— Но нали си сгоден за „това дете“! — сурово каза Анн.
— Всъщност не, това бе само нещо като задявка. Предполагам, че просто съм бил замаян от пълнолунието.
Анн набързо премисли нещата. Ако и Тери не беше чак така влюбен в Хейзъл, навярно за детето щеше да е по-добре този годеж да се разтрогне. Навярно Бог й изпращаше възможността да разплете възела, в който бяха се оплели и от който и двамата не знаеха как да избягат, понеже възприемаха нещата с всичката ужасна сериозност на младостта.
— Разбира се — продължи Тери, недоразбрал мълчанието й, — да си призная, аз съм в малко затруднено положение. Боя се, че Хейзъл ме е възприела някак твърде сериозно, и направо не знам как най-лесно да й отворя очите за грешката й.
Импулсивната Анн го изгледа с най-майчинския си поглед:
— Тери, вие двамата сте две деца, които си играят на възрастни. Всъщност Хейзъл се интересува от теб не повече, отколкото ти от нея. Очевидно и двамата сте били замаяни от пълнолунието. Тя иска да е свободна, но се бои да ти го каже, за да не нарани чувствата ти. Тя е просто едно объркано романтично момиченце, а ти си момче, влюбено в самата любов, и някой ден и двамата има да се смеете над себе си…
„Мисля, че добре му го казах“ — със задоволство си помисли Анн.
Тери продължително въздъхна.
— Анн, какъв товар свалихте гърба ми! Разбира се, Хейзъл е една малка сладурана. Ненавиждах мисълта да я обидя, но за тия няколко седмици осъзнах своята… нашата грешка. Когато човек срещне една жена… Истинската жена… Нали не влизате още, Анн? Тази прекрасна пълна луна съвсем не е за изпускане… А под лунната светлина изглеждате като бяла роза… Анн…
Но Анн бе отлетяла.
11
Една вечер към средата на юни Анн проверяваше контролни в стаичката си в кулата. Спря да издуха носа си. Тази вечер правеше това така често, че носът й вече бе розово-червен и доста я наболяваше. Бе станала жертва на някаква твърде свирепа и неромантична настинка и не можеше да се наслаждава нито на мекото зеленикаво небе зад елите на „Евъргрийнс“, нито на сребристата луна над Царя на бурите, нито на натрапчивия аромат на люляка под прозореца, нито на снежнобелите, сякаш изписани със синьо ириси във вазата на бюрото си. Настинката сякаш помрачаваше цялото й минало и хвърляше сянка върху цялото й бъдеще.