— Направо е неприлично човек да настине през юни — рече тя на Дъсти Милър, който медитираше на перваза на прозореца. — Но след две седмици пак ще съм в скъпите „Грийн Гейбълс“, и вече няма да вися над разни контролни, пълни с грешки, и непрестанно да духам претрития си нос. Представяш ли си само, Дъсти Милър?…
Очевидно Дъсти Милър си го представяше. Може би си помисли и че младата дама, която забързано премина Уличката на привиденията и тревистата пътека, изглежда някак разгневена, изтерзана и съвсем не по юнски. Беше Хейзъл Мар, едва вчера завърнала се от Кингспорт. При това една явно изтерзана Хейзъл Мар, която само след две-три минути буреносно нахлу в стаичката, без да дочака отговор на рязкото си почукване.
— А, скъпа ми Хейзъл, (апчиху-у!) върнахте ли се вече от Кингспорт? Не ви очаквах още тази седмица.
— Убедена съм, че не сте — саркастично отвърна Хейзъл. — Да, госпожице Шърли, върнах се! И какво заварвам? Че сте направили всичко възможно, за да ми отмъкнете Тери — при това едва не сте успели!
— Хейзъл! (апчиху!)
— О, всичко ми е известно! Казали сте на Тери, че не го обичам и че искам да разваля нашия годеж — нашия свещен годеж!
— Хейзъл, детенце! (апчху!)
— Да, да, смейте ми се — смейте се над всичко! Само не се опитвайте да отричате! Направили сте го, при това умишлено!
— Разбира се, че го направих. Та нали вие ме помолихте?
— Аз… да съм… ви помолила!
— Тук, точно в тази стая. Обявихте, че не го обичате и че никога не можете да се омъжите за него…
— О, навярно е било просто въпрос на настроение! Не съм и помисляла, че ще го приемете сериозно. Мислех, че поне вие можете да разберете артистичния характер! Вярно, че сте много по-стара от мен, но дори и вие не може да сте забравили колко нелепи са момичешките приказки… и чувства… Вие, дето ми се правехте на приятелка!
„Трябва да сънувам някакъв кошмар“ — помисли си бедната Анн и издуха носа си.
— Хайде, Хайзъл, седнете!
— „Седнете“ ли! — Хейзъл се мяташе насам-натам из стаята. — Как мога да седна, как изобщо може някой да седне, когато целият му живот се руши? О, ако да остаряваш означава това — да станеш ревнив спрямо щастието на по-младите и решен да го рушиш — тогава ще се моля никога да не остарея!
Внезапно ръката на Анн се пресегна със странното, ужасяващо, примитивно желание да дръпне Хейзъл за ушите. Отдръпна я така мигновено, че после дори не й се вярваше действително да е изпитала подобно чувство. Но остана с усещането, че на Хейзъл все пак й трябва поне някакво мъничко, нежно телесно наказание…
— Хейзъл, ако не можете да седнете и да разговаряме разумно, по-добре си вървете. — (много свирепо „апчху“.) — Остава ми още доста работа. — (смрък… смрък… хм-хм-м!)
— Няма да си тръгна, додето не ви кажа точно какво мисля за вас. Да, да, знам, че трябва да обвинявам единствено себе си. Трябваше да го знам — всъщност, знаех си! Още от мига, в който ви видях, някак инстинктивно усещах, че сте опасна! С тия ваши червени коси, с тия ваши зелени очи! Но никога не съм и сънувала, че ще стигнете дотам, че да създавате проблеми между нас с Тери. Мислех, че поне сте християнка! Не съм и чувала някой да е вършил подобно нещо! Е, разбихте ми сърцето, ако това ви доставя някакво удоволствие!
— Ах ти, малка гъско!…
— Няма да разговарям с вас! О, с Тери бяхме толкова щастливи, преди вие да развалите всичко! Аз бях толкова щастлива — първото сгодено момиче от нашия кръг! Дори бях планирала цялата си сватба: с четири шаферки в красиви бледосини копринени рокли, с черни кадифени панделки на воланите… Толкова шик! Ох, вече не знам дали да ви мразя, или да ви съжалявам! Как можахте да ми сторите това!… Толкова ви обичах!… Така ви се доверих!… Така вярвах във вас!
Гласът на Хейзъл пресекна, очите й се насълзиха. Тя се отпусна в люлеещия стол…
„Не ти останаха още много възклицания — помисли си Анн, — но несъмнено резервът от курсиви е неизчерпаем.“
— Бедната мама, това направо ще я съсипе — изхълца Хейзъл. — Толкова беше щастлива… Всички бяха толкова щастливи… Всички смятаха, че сме идеалната двойка! Ох, ще може ли вече поне нещичко да е както преди?…