— Почакайте до идното пълнолуние и пробвайте пак — меко каза Анн.
— Да, да, смейте се, госпожице Шърли — смейте се над моето страдание! Нямам и капчица съмнение, че намирате всичко това за много забавно, наистина много забавно! Вие не знаете какво е да страдаш! Това е ужасно — ужасно!
Анн погледна часовника и кихна.
— Ами не страдайте тогава — безжалостно рече тя.
— Не, ще страдам! Моите чувства са много дълбоки! Естествено, някоя повърхностна душа не би страдала. Но съм благодарна, че съм всичко друго, освен повърхностна. Имате ли поне някаква представа какво значи да си влюбена, госпожице Шърли? Истински, ужасно, дълбоко, прекрасно влюбена? И после да повярваш на някого и да бъдеш измамена? Когато тръгвах за Кингспорт, бях толкова щастлива, обичах целия свят! Казах на Тери да бъде мил към вас, докато ме няма, да не ви оставя самотна. И снощи се върнах толкова щастлива… А той да ми каже, че вече не ме обича, че всичко е било една грешка — грешка! — и че вие сте му казали, че вече не се интересувам от него и искам да съм свободна!
— Намеренията ми бяха напълно достойни — рече Анн през смях. Дяволитото й чувство за хумор й дойде на помощ и тя се смееше колкото на себе си, толкова и на Хейзъл.
— Ох, как ли преживях тая нощ?! — необуздано продължи Хейзъл. — През цялото време крачих насам-натам. А не знаете — не можете дори да си представите — и днес какво преживях! Трябваше да седя и да слушам — наистина да слушам! — как хората разправят за увлечението на Тери към вас! Да, да, хората са ви наблюдавали! Те знаят какви сте ги вършили. Но защо? Защо?! Ето това не мога да разбера. Нали си имахте свой любим — защо не ми оставихте моя? Какво имахте против мен? Сторила ли съм ви някога нещо?
— Смятам — рече Анн, напълно изгубила търпение, — че на вас с Тери ви трябва по един хубав пердах. И ако не бяхте ядосана дотолкова, че да не можете да се вслушате в разума…
— Не, не съм ядосана, госпожице Шърли; само съм обидена — ужасно обидена — отвърна Хейзъл с плачлив глас. — Чувствам, че съм била предадена във всичко — не само в любовта, но и в приятелството. Е, нищо, разправят, че щом сърцето веднъж е разбито, вече никога няма да страда. Надявам се да е вярно, но се боя, че не е така…
— Къде останаха амбициите ви, Хейзъл? Ами пациентът милионер и меденият месец на синьото Средиземно море?
— Убедена съм, че не знам за какво говорите, госпожице Шърли. Ни най-малко не съм амбициозна. Не съм от ония ужасни модерни жени. Моята най-голяма амбиция беше да стана щастлива съпруга и да създам щастлив дом за своя съпруг. Беше! Беше! Само като си помисля, че трябва да го казвам в минало време! Е, човек не бива да вярва на никого. Това поне научих. Какъв горчив, горчив урок!
Хейзъл избърса очите си, Анн — носа си, а Дъсти Милър съзерцаваше Вечерницата с каменно изражение.
— Мисля, че е по-добре да си вървите, Хейзъл. Наистина имам още много работа, и не виждам какво можем да постигнем с удължаването на тази среща.
Като същинска Мери Шотландска, пристъпваща към ешафода, Хейзъл се отправи към вратата и мелодраматично се обърна оттам:
— Сбогом, госпожице Шърли! Оставям ви с вашата съвест.
Анн, оставена сама със съвестта си, остави писалката, подсмръкна три пъти и проведе със себе си следния разговор:
— Може и да си бакалавър, Анн Шърли, но все още има неща, които трябва да научиш, неща, които дори Ребека Дю можеше да ти каже — и ти ги каза. Бъди честна пред себе си, скъпо ми момиче, бъди така любезна да преглътнеш горчивия хап… Признай си, че бе зашеметена, не, замаяна от пълнолунието… от ласкателството. Признай си, че действително ти харесваше Хейзъл така явно да те обожава. Признай си, че ти беше приятно да бъдеш боготворена. Признай си, че ти хареса идеята да играеш ролята на deus ex machina — да предпазваш хората от собствената им съдба, при положение, че те ни най-малко не желаят да бъдат спасявани от нея. И щом си признаеш всичко това и се почувстваш по-мъдра, по-тъжна и с няколко години по-стара, грабвай писалката и продължавай с контролните. Спри само, за да отбележиш, че според Майра Прингъл серафимът бил „животно, обитаващо Африка“.
12
Седмица по-късно Анн получи писмо, написано върху бледосиня хартия с посребрени ръбове:
Скъпа госпожице Шърли,
Пиша Ви, за да Ви уведомя, че между нас с Тери всички недоразумения са изяснени и сме така дълбоко, силно, чудно щастливи, че решихме, че можем да Ви простим. Тери твърди, че Ви се обяснил в любов, замаян от пълнолунието, но в действителност сърцето му никога не се е колебало в своята вярност към мен. Казва, че наистина харесва сладки, обикновени момичета, каквито се харесват на всички мъже, и че нямал нужда от умишлени интригантки. Не разбираме защо се държахте така с нас; никога няма да го разберем. Навярно сте търсили материал за разказ и сте си мислили, че можете да го откриете, като объркате първата сладка, трепетна любов на едно момиче… Но Ви благодарим, задето ни разкрихте пред самите себе си. Тери твърди, че досега не е разбирал дълбокия смисъл на живота. Тъй че всъщност всичко е било за добро. Толкова сме си близки, че направо можем да четем мислите си. Освен мен никой друг не може да го разбира, и ми се ще завинаги да бъда неговият източник на вдъхновение. Чувствам, че мога да бъда такава, макар и да не съм така умна като Вас. Но ние с него сме сродни души и се заклехме във вечна вярност и преданост един към друг, независимо от това колко ревниви хора и колко неискрени приятели може да се опитат да създават проблеми помежду ни.