Смятаме да се оженим веднага щом приготвя чеиза си. Заминавам за Бостън, за да си го накупя. Тук, в Съмърсайд, действително няма нищичко! Роклята ми ще е от бяло моаре, а пътният ми костюм — гълъбовосив, с морскосини шапка, ръкавици и блуза. Вярно, че съм много млада, но искам да се омъжа, докато съм млада, преди цветът да увехне в живота ми.
Тери е всичко, което бих могла да си представя и в най-смелите си мечти, и всяка мисъл в сърцето ми е единствено и само за него. Убедена съм, че двамата ще бъдем възхитително щастливи. Щом веднъж съм повярвала в това, значи всичките ми приятели би следвало да се радват на щастието ми заедно с мен. Но вече научих един горчив урок по световна мъдрост.
Искрено Ваша:
Хейзъл Мар
P. S. Казвахте, че Тери имал „такъв характер“! Е, сестра му разправя, че бил кротък като агънце.
Х. М.
P. S. 2. Чувала съм, че лимоновият сок избелвал луничките. Можете да го опитате на носа си!
— Ако цитираме Ребека Дю — сподели Анн с Дъсти Милър, — „вторият постскриптум наистина е последната капка“.
13
Анн се върна у дома за втората си съмърсайдска ваканция със смесени чувства. Това лято Гилбърт нямаше да е в Авонлий — заминаваше на запад да работи на строежа на новата железопътна линия. Но „Грийн Гейбълс“ си беше „Грийн Гейбълс“, и Авонлий си беше Авонлий. Езерото на бляскавите води си блестеше както преди. Папратите растяха все така гъсти над Извора на дриадата, а дървеното мостче, макар и с всяка година все повече да се рушеше и да обрастваше с мъх, още извеждаше към сенките, тишината и вятърната песен в Гората на духовете.
Анн успя да убеди госпожа Камбъл да пусне малката Елизабет да й погостува за две седмици — нито ден повече!… Но Елизабет, която цели две седмици щеше да е заедно с госпожица Шърли, не искаше нищо друго от живота.
— Днес се чувствам като госпожица Елизабет — призна тя с въздишка на радостно вълнение, когато отпътуваха от „Уинди Уилоус“. — Ще ме наречете ли госпожица Елизабет, когато ме представяте на близките си в „Грийн Гейбълс“? Толкова пораснала ще се почувствам…
— Обещавам — мрачно рече Анн, защото си припомни дребничкото червенокосо девойче, което някога молеше да го наричат Кордилия.
Пътят от Брайт ривър до „Грийн Гейбълс“ бе такъв, какъвто можеше да има единствено през юни на остров Принц Едуард, и за Елизабет изминаването му бе почти толкова вълнуващо, колкото за Анн в онази незабравима пролетна вечер преди много години. С бухналите си ливади и изненадите зад всеки завой, светът бе прекрасен. Елизабет беше с любимата си госпожица Шърли; цели две седмици щеше да е далеч от Жената; имаше си нова памучна розова рокличка и чифт хубави нови кафяви ботушки. Сякаш бе настъпило голямото Утре, и щяха да го последват още четиринадесет големи Утра. Когато свиха по алеята към „Грийн Гейбълс“, с розовия трендафил по края, очичките й мечтателно заблестяха.
Още от мига, в който съзря „Грийн Гейбълс“, за Елизабет нещата магически се промениха. Две седмици живя в един романтичен свят. Човек едва ли можеше да пристъпи навън през прага, без да навлезе в нещо романтично. В Авонлий нещата просто бяха длъжни да се случват, ако не днес, то утре. Елизабет знаеше, че още не е навлязла напълно в голямото Утре, но пък се намираше на самата му граница…