Всичко в „Грийн Гейбълс“ й беше някак познато. Дори Марилиният чаен сервиз на розови цветя й се струваше като стар приятел. Стаите я поглеждаха така, като че ли винаги ги е познавала и обичала; дори тревата бе по-зелена от другаде; а обитателите на „Грийн Гейбълс“ бяха от хората, които ще живеят и в голямото Утре. Тя ги обичаше и бе обичана от тях. Дейви и Дора я обожаваха и глезеха; Марила и госпожа Линд се отнасяха доброжелателно към нея. Тя беше една спретната малка дама, любезна към по-възрастните. Всички знаеха, че Анн не одобрява методите на госпожа Камбъл, но явно тя добре бе възпитала правнучката си.
— О, госпожице Шърли, не искам да заспивам — прошепна Елизабет, когато, след възторжената вечер, двете се качиха в таванската стаичка. — Не искам да проспивам и минутка от тия чудни две седмици. Да можех да преживея времето си тук съвсем без сън…
И наистина не заспа… За малко. Божествено беше да лежи и да се вслушва във вълшебния далечен шум — както й каза госпожица Шърли, шумът на прибоя. На Елизабет й харесваше и този шум, и въздишките на вятъра край стрехите. Цял живот се бе страхувала от нощта — знае ли човек какво странно същество може да изскочи от нея? — но вече не се боеше. За първи път нощта й се струваше приятелка.
Утре щяха да слязат на брега, госпожица Шърли й обеща. Щяха да се потопят в сребровърхите вълни, които тази вечер, когато прехвърляха последния хълм към Авонлий, видяха да се разбиват зад зелените дюни. Елизабет си представи как една подир друга се приближават към нея. И една от тях бе тъмната вълна на съня. Тя направо я заля. И момиченцето се потопи в нея и се отпусна с доволна въздишка.
„Тук… е толкова… лесно… да обичаш… Господ…“ — бе последната й будна мисъл.
По време на престоя си в „Грийн Гейбълс“ тя всяка вечер оставаше будна и размишляваше, дълго след като госпожица Шърли си лягаше. Защо животът в „Евъргрийнс“ не можеше да е такъв, както в „Грийн Гейбълс“?
Елизабет никога не бе живяла в дом, където може да се вдига шум. В „Евъргрийнс“ всички трябваше да пристъпват тихичко, да разговарят тихичко и дори, както й се струваше, да мислят тихичко. И на моменти дяволски й се дощяваше да изкрещи силно и продължително.
— Тук можеш да вдигаш шум колкото си щеш — беше й казала Анн.
Но странно — на нея вече не й се щеше, просто тук нямаше от какво да се пази. Харесваше й да върви тихо, леко да пристъпва сред всички тези хубави неща… Но за времето, което прекара в „Грийн Гейбълс“, тя се научи да се смее. И когато си тръгна за Съмърсайд, отнесе със себе си и остави след себе си прекрасни спомени. За обитателите на „Грийн Гейбълс“ домът месеци наред остана изпълнен със спомени за малката Елизабет. Защото за тях тя си беше „малката Елизабет“, независимо, че Анн им я представи като „госпожица Елизабет“. Беше така крехка, златиста, като елф, че не можеха и да помислят за нея другояче, освен като за малката Елизабет: малката Елизабет, танцуваща сред белите нарциси в градината по здрач; малката Елизабет, която необезпокоявана чете приказки горе на клона на голямата ябълка; малката Елизабет, потънала до кръста сред поляна с цъфнали лютичета, и златистата й главица прилича на едно по-едричко лютиче; малката Елизабет, която гони сребристозелени нощни пеперуди или се опитва да преброи светулките по Алеята на влюбените; малката Елизабет, която слуша бръмченето на пчелите в камбанките на цветята; малката Елизабет и Дора, които похапват ягоди със сметана в килера или френско грозде на двора — „Колко са красиви зрънцата на френското грозде, нали, Дора? Сякаш ядеш скъпоценни камъни…“; малката Елизабет, която моли Дейви да я научи да си мърда ушите; малката Елизабет, която тананика от любимото си място в сянката на елите; малката Елизабет, която бере маргаритки под прозорците на салона; малката Елизабет с пръсти, лепнещи от стеблата на едрите рози, които е набрала; малката Елизабет, която съзерцава пълнолунието над дола на поточето: „Струва ми се, че луната има някак тревожни очи! Как мислите, госпожо Линд?“; малката Елизабет, горчиво разплакана за героя от серийния роман в списанието на Дейви, който в края на последната глава е изпаднал в беда: „О, госпожице Шърли, сигурна съм, че той никога няма да се оправи!“; малката Елизабет, задрямала следобед на кухненския миндер, свита на кълбо, поруменяла и сладка като дива роза, с котенцата на Дора, сгушени в нея; малката Елизабет, писукаща от смях, когато вятърът вирна опашките на достолепните стари кокошки чак над гърбовете им — възможно ли беше малката Елизабет да се смее така?; малката Елизабет, която помага на Анн да извади кейка от формата, или на госпожа Линд да изрязва парченца плат за новия юрган с „двойна ирландска плетеница“, или на Дора да излъска старите месингови свещници до огледален блясък; малката Елизабет, която се учи да пее „Клемънтайн“; малката Елизабет, която изрязва с напръстник дребни бисквитки под надзора на Марила… Така де, обитателите на „Грийн Гейбълс“ трудно можеха да спрат поглед на някое кътче или някоя вещ, без да си спомнят за малката Елизабет.