Анн неволно изкрещя от уплаха, но нямаше съществена причина за тревога — дори на най-дълбокото си място езерцето не стигаше и до раменете на Джералд, а там, където падна, бе малко по-дълбоко от кръста му. Той някак се изправи на крака и застана насред водата с доста глупав вид. От сплъстената му коса се стичаше вода. И точно тогава викът на Анн се повтори като ехо иззад гърба й и Джералдин, по нощничка, изтърча измежду дърветата до края на малката дървена платформа, към която обикновено привързваха лодката.
С отчаян вик: „Джералд!“ тя се засили и скочи с оглушителен плясък точно до брат си, и едва не го удави отново.
— Джералд, удавен ли си? Удавен ли си, скъпи? — крещеше Джералдин.
— Не… Не… скъпа — увери я Джералд с тракащи зъби.
Те се прегърнаха и се целунаха със страст.
— Деца, веднага идвайте тук! — повика ги Анн.
Те излязоха на брега. Септемврийският ден, топъл от сутринта, следобедът бе станал студен и ветровит. Децата целите трепереха, личицата им посиняха. Анн, без нито дума на порицание, побърза да ги прибере в къщата, смъкна мокрите им дрехи и ги пъхна в леглото на госпожа Реймънд с бутилки гореща вода в краката. Продължаваше да ги втриса. Настинали ли бяха? Или ги хващаше пневмония?
— Трябваше по-добре да се грижите за нас, госпожице Шърли — каза Джералд, все още с тракащи зъби.
— Разбира се, че трябваше — потвърди Джералдин.
Обезумялата Анн излетя надолу по стълбите и позвъни за лекар. Докато той дойде, близнаците се бяха позатоплили и той увери Анн, че няма никаква опасност — ако останат в леглото, до утре вече ще са добре.
Лекарят си тръгна, но на вратата се сблъска с госпожа Реймънд, която се връщаше от гарата. Тя се втурна в къщата направо като вихър, пребледняла и почти изпаднала в истерия:
— О, госпожице Шърли, как сте могли! Как сте могли да оставите моите малки съкровища да изпаднат в такава опасност!
— Точно това й казахме, мамо — обадиха се близнаците в хор.
— А аз така ви вярвах! Казах ви…
— Не виждам в какво можете да ме обвините, госпожо Реймънд — отвърна Анн с поглед, леден като гъста мъгла. — Когато се успокоите, ще разберете всичко. Децата са си съвсем добре. Повиках лекар просто за всеки случай. Ако Джералд и Джералдин ме бяха слушали, нищо нямаше да се случи.
— Мислех си, че една учителка би следвало да има поне мъничко авторитет пред децата — хапливо отбеляза госпожа Реймънд.
„Пред други деца — да, навярно, но не и пред вашите изчадия“ — помисли си Анн, но каза само:
— След като вече сте тук, госпожо Реймънд, смятам да се прибирам. Не мисля, че мога да ви бъда полезна повече, пък и имам да си подготвям някои неща за училище.
Близнаците като един изскочиха от леглото и обвиха ръце около нея:
— Надявам се всяка седмица да има по едно погребение — обяви Джералд, — защото ми харесвате, госпожице Шърли, и се надявам всеки път, когато мама отива някъде, вие да идвате да се грижите за нас!
— И аз! — потвърди Джералдин.
— Харесвате ми много повече от госпожица Праути!
— О, наистина много повече! — допълни Джералдин.
— Ще напишете ли за нас в някой разказ? — попита Джералд.
— О, напишете! — каза Джералдин.
— Убедена съм, че намеренията ви са били добри!… — развълнувано призна госпожа Реймънд.
— Благодаря — отвърна Анн с леден тон, като се опитваше да се изтръгне от прегръдката на близнаците.
— О, нека не се караме заради това! — помоли госпожа Реймънд и огромните й очи се изпълниха със сълзи. — Направо не мога да издържам да се карам с някого!
— Не, определено няма да се караме — най-тържествено обеща Анн, а тя чудесно умееше да звучи тържествено… — Не мисля, че има и най-малка причина да се караме. Смятам, че Джералд и Джералдин доста се позабавляваха днес. Но предполагам, че на горкичката Айви Трент не й е било особено забавно.
Анн се прибра с усещането, че е остаряла с години.
„Само като си помисля, че едно време смятах Дейви за пакостник!“
Ребека Дю береше късни теменуги в здрачната градина.
— Ребека Дю, досега си мислех, че поговорката „Децата трябва да се гледат, а не да се слушат“ е прекалено сурова. Но вече виждам смисъла в нея.
— Горкото ми момиче, ей сега ще ти приготвя една хубава вечеря — отвърна Ребека Дю.
Този път не каза „Нали ти казвах“.
5
Откъс от писмо до Гилбърт