Не знам какво да правя, но трябва да направя нещо. Не мога да си седя ей така и да гледам как хората объркват живота си точно под носа ми, независимо колко пъти ще избухне Франклин Уесткот. Джарвис Мороу няма да чака цял живот. Според слуховете вече губел търпение, дори го видели да заличава името на Дъви от едно дърво, на което го бил издълбал. И имало някакво съблазнително момиче от семейство Палмър, което, казват, направо му се хвърляло на врата. А разправят и че сестра му твърдяла, че майка му казвала, че нейният син нямал нужда с години да се държи за полата на никое момиче…
Действително, Гилбърт, чувствам се нещастна заради тях!
Тази вечер е пълнолуние, любими: луната грее над върбите в двора и над цялото пристанище, от което отплува някакъв призрачен кораб; над старото гробище, над личната ми долина, над Царя на бурите… Пълнолуние ще бъде и над Алеята на влюбените, и над Езерото на блестящите води, и над старата Гора на духовете, и над Теменужената долина. Тази нощ феите ще танцуват по хълмовете. Но, скъпи ми Гилбърт, ако нямаш до себе си някой, с когото да споделиш това пълнолуние, то си е просто… чисто и просто лунна светлина!
Ще ми се да изведа малката Елизабет на разходка. Тя обича да се разхожда по пълнолуние. В „Грийн Гейбълс“ на няколко пъти с огромно удоволствие правихме подобни разходки. Но у дома Елизабет изобщо не вижда пълнолунията, освен през прозореца…
И за нея започвам да се безпокоя. Вече навършва десет години, а ония две стари дами нямат ни най-малка представа какво й е нужно — нито в духовно, нито в емоционално отношение. Вярно, има добра храна и хубави дрехи, но не могат и да си представят, че има нужда от нещо повече… И с всяка изминала година ще става все по-лошо. Какво ли девичество ще има горкото дете?
6
След празника по случай откриването на учебната година в гимназията Джарвис Мороу изпрати Анн и й разправи неволите си.
— Ще ти се наложи да избягаш с нея, Джарвис. Всички го казват. По правило не одобрявам бягствата („Казах го като учителка с четиридесетгодишен стаж“ — усмихна се в себе си тя), но всяко правило си има изключения.
— Но за това са нужни двама, Анн! Не мога да избягам сам. А Дъви е така наплашена от баща си, че едва ли ще мога да я накарам. При това всъщност няма и да е бягство. Просто някоя вечер трябва да дойде у сестра ми Джулия — госпожа Стивънс, нали я познаваш. Ще повикам свещеника там и ще можем да се оженим достатъчно почтено, за да запушим устата на когото и да било. А после ще заминем на меден месец при леля ми Берта в Кингспорт. Виж колко е просто. Но не мога да накарам Дъви да рискува. Горката ми шушка! Толкова отдавна се е предала на приумиците на баща си, че вече не й е останала никаква воля…
— Просто ще ти се наложи да я заставиш да го направи, Джарвис!
— Свети Петре! Анн, да не мислите, че не съм се опитвал? Молил съм я, до посиняване съм я молил! Когато сме заедно, тя почти ми обещава, но в мига, в който се прибере, изпраща да ми предадат, че не може. Знам, Анн, знам, че изглежда странно. Но горкото дете явно наистина е привързано към баща си и не може да понесе мисълта, че той никога няма да й прости.
— Трябва да я накарате да избира — или вие, или баща й.
— Ами ако предпочете него?
— Не смятам, че има подобна опасност.
— Човек никога не може да е сигурен — печално каза Джарвис. — Но трябва да се вземе някакво решение. И то скоро! Не мога вечно да продължавам така. Луд съм по Дъви. Всички в Съмърсайд го знаят. Тя е като малка напъпила розичка. И просто трябва да е моя, Анн!
— Поезията е нещо чудесно, когато е на място, но в този случай тя доникъде няма да ви доведе, Джарвис — хладнокръвно отсъди Анн. — Прозвучахте ми като някоя от забележките на Ребека Дю, но те поне винаги са верни. Във вашия случай чисто и просто ви е нужен мъничко здрав разум. Кажете на Дъви, че сте се уморили от двоумения — или да ви взима, или да ви оставя. И ако ви обича достатъчно, за да изостави баща си, все едно, по-добре да го разберете.