— За бога, Дъви, не гледай така уплашено, задето трябва да се омъжиш за мен! — сопна се той, когато слизаха по стъпалата към дома на семейство Стивънс. — И стига си плакала! Ще започнеш да подсмърчаш! Вече е почти десет часа, а влакът ни е в единадесет.
Веднага след като безвъзвратно се венча за Джарвис, Дъви се почувства достатъчно добре — лицето й доби изражение, което Анн лукаво описа в писмото си до Гилбърт като „изражение за меден месец“.
— Анн, скъпа, всичко дължим само на теб! Никога няма да го забравим! Нали, Джарвис? И… Ох, Анн, миличка, ще направиш ли още едно-единствено нещо за мен? Моля те, съобщи новината на татко. Той ще се прибере рано утре вечер — и все някой трябва да му каже! И ако изобщо съществува човек, който може да го успокои, това си само ти. Моля те, направи всичко каквото можеш, за да го накараш да ми прости!…
Анн усети, че точно в момента самата тя има нужда от успокоение, но се чувстваше и някак неловко отговорна за завършека на историята, така че даде исканото обещание.
— Разбира се, Анн, той ще се държи ужасно… направо ужасно, Анн, но все пак не може да те убие — успокои я Дъви. — Ох, Анн, ти не знаеш, не можеш да разбереш колко сигурна се чувствам с Джарвис…
Анн най-сетне се прибра. Ребека Дю вече не можеше да сдържа любопитството си, без малко да полудее. Както си беше по нощница, наметната само с плетения шал, тя последва Анн чак до стаичката в кулата и изслуша цялата история.
— Е, предполагам, че точно това човек може да нарече „живот“ — язвително обобщи тя. — Но наистина се радвам, че Франклин Уесткот най-сетне си получи заслуженото. А и госпожа капитан Маккумър също ще се зарадва. Но не ти завиждам за задължението да му съобщиш новината — ще избухне от ярост и ще ти надума какви ли не неоснователни лъжи. Ако бях на твое място, госпожице Шърли, нямаше и да мигна тази нощ…
— И аз предчувствам, че няма да е особено приятно изживяване — разкаяно се съгласи Анн.
8
На следната вечер Анн се запъти към „Елмкрофт“ през приказния пейзаж на ноемврийската мъгла. Имаше усещането, че е удавник, уловен за сламка — поетото задължение не беше от най-приятните. Е, вярно, Дъви каза, че Франклин Уесткот няма да я убие. Анн не се боеше от физическо насилие. Макар че, ако всички приказки за него бяха верни, би могъл и да метне нещо по нея… Дали щеше да започне да заеква от гняв? Анн никога не бе виждала човек да заеква от гняв, но гледката навярно беше доста неприятна… Е, най-вероятно щеше да използва забележителния си дар — непоносимия сарказъм. А сарказмът у който и да било мъж или жена бе единственото оръжие, от което Анн се боеше. Винаги я нараняваше, прогаряше в душата й рани, които зарастваха с месеци.
Припомни си как леля Джеймисина обичаше да казва: „Никога, когато можеш, не носи на хората лоши вести!“. И в това се оказваше мъдра, както и във всичко останало. „Е, пристигнах…“
„Елмкрофт“ беше една твърде старомодна къща. Имаше кули на всеки ъгъл и заоблен купол на покрива. А на площадката на предното стълбище седеше кучето…
„Веднъж да захапе, никога не пуска!“ — припомни си Анн. Дали да не се опита да заобиколи откъм страничната врата? Но самата мисъл, че Франклин Уесткот може да я наблюдава от прозореца, повдигна духа й. Никога нямаше да му достави удоволствието да разбере, че се бои от кучето му. Решително вирна глава, изкачи стъпалата, подмина кучето и дръпна звънеца. Кучето дори не помръдна. Анн го погледна през рамо — очевидно спеше.
Франклин Уесткот, както се оказа, не беше у дома. Но го очакваха всеки момент — влакът от Шарлоттаун вече пристигаше. Леля Маги въведе Анн в „библиотеката“, както я нарече тя, и я остави там. Кучето се пробуди и ги последва, после се настани в краката на Анн.
„Библиотеката“ й хареса. Беше весела, сенчеста стая, в камината гореше уютен огън, а по износения червен килим имаше кръпки с формата на боси крака. Франклин Уесткот имаше явно добро отношение към книгите и към лулите.
В този момент го чу да си влиза вкъщи. Окачи шапката и палтото си в коридора и застана на вратата на библиотеката с решително вдигнати вежди. Анн си спомни, че когато за първи път го срещна, имаше усещането, че вижда пират джентълмен. Сега това усещане се повтори.
— О, вие ли сте? — доста рязко започна той. — И какво искате?
Дори не й подаде ръка и на Анн й мина през ум, че от двамата присъстващи джентълмени кучето решително имаше по-добри обноски.
— Господин Уесткот, моля ви да ме изслушате спокойно, преди…