Както подразбрах, някога те са били кралското семейство и в сравнение с тях семейство Прингъл са били дребни като гъби. Но сега от всичките шест поколения е останала единствено госпожица Минерва. Живее сам-сама в огромната си къща на Куин стрийт — с големи комини и зелени щори. Единствената частна къща със стъклописи в града. Достатъчно голяма и за четири семейства, а се обитава единствено от госпожица Минерва, една готвачка и една прислужница… Поддържат я много добре, но всеки път, когато мина покрай нея, изпитвам усещането, че това е място, където животът е забравен.
Госпожица Минерва излиза много рядко, като се изключи отиването й до Англиканската църква, и не бях я срещала допреди две-три седмици — дойде на събранието на учителите и настоятелите, за да направи на училището официално дарение: ценната библиотека на баща си. Изглежда точно така, както ти би си представил една Минерва Томгалън — висока и слаба, с дълго и тясно бледо лице, с дълъг тънък нос и дълги тънки устни. Знам, че не прозвуча особено привлекателно, но все пак госпожица Минерва е доста красива (в аристократичния смисъл на думата), и винаги се облича твърде елегантно, макар и малко старомодно. Както ме осведоми Ребека Дю, като млада била истинска красавица, и огромните й черни очи все още са изпълнени с огън и плам. Никак не й липсва дар слово — в живота си не бях чула една дарителска реч да доставя на някого такова удоволствие!
Госпожица Минерва бе особено мила към мен, а вчера най-официално получих и малка записка, с която ме кани на вечеря. И само като съобщих на Ребека Дю, тя ме зяпна така, сякаш съм поканена в Бъкингамския дворец.
— Огромна чест е да бъдеш поканен в дома Томгалън — някак благоговейно каза тя. — Не съм чувала госпожица Минерва да е канила друг директор на училището досега. Разбира се, те всички бяха мъже, тъй че, предполагам, едва ли е било уместно. Е, госпожице Шърли, надявам се да не се отегчиш до смърт от приказките й — всички от семейство Томгалън умеят да говорят безспир. И винаги обичаха да са първи във всичко. Според някои хора госпожица Минерва живее така откъснато, понеже вече е остаряла и не може да е все така първа, както е свикнала, а никога няма да засвири втора цигулка… Какво ще си облечеш, госпожице Шърли? Бих искала да те видя облечена в кремавата рокля от газ и черното кадифено болеро — толкова си гиздава с тях!
— Боя се, че ще са прекалено „гиздави“ за една спокойна вечеря — отвърнах аз.
— Госпожица Минерва ще ги хареса, смятам. Всички от семейство Томгалън обичаха гостите им да са красиво облечени. Разправят, че едно време дядото на госпожица Минерва хлопнал вратата под носа на някаква жена, поканена у тях на бал, само защото не дошла с най-красивата си рокля. Казал й, че и най-хубавата й рокля не е достатъчно хубава за дома Томгалън…
Въпреки всичко възнамерявам да си облека зелената муселинена рокля, и духовете на семейство Томгалън ще трябва да се примирят с това.
Гилбърт, искам да ти призная нещо, което извърших миналата седмица. Предполагам, ще си помислиш, че пак се бъркам в чужди работи. Но просто трябваше, наистина трябваше да направя нещо. Догодина няма да съм в Съмърсайд, а няма да мога да живея с мисълта, че съм изоставила малката Елизабет на благоволението на ония две безчовечни старици, които с всяка година стават все по-хапливи и по-тесногръди. Какво девичество ще има тя в оная мрачна стара къща?
— Питам се — замечтано каза тя неотдавна, — какво би било да има човек баба, от която да не се страхува?…
И аз го направих. Да, направих го: писах на баща й! Той живее в Париж и не зная адреса му там, но Ребека Дю дочула и запомнила названието на фирмата, чийто клон управлява. Рискувах и изпратих писмото до въпросната фирма, на негово име. Писах възможно най-дипломатично, но ясно изразих мнението си, че е редно да прибере Елизабет при себе си. Разказах му как жадува и мечтае за него, колко сурова и строга е госпожа Камбъл към нея… Навярно от това нищо няма да излезе, но ако не бях му писала, съвестта щеше цял живот да ме преследва.
Замислих се да го направя, защото един ден Елизабет най-сериозно ми заяви, че е „написала писмо на Господ“, за да го помоли да й върне бащата и да го накара да я обикне.
Каза, че на връщане от училище спряла насред една полянка и го прочела с поглед към небето. Аз вече знаех, че е направила нещо необичайно, понеже госпожица Праути видяла цялото представление и ми го разказа на следния ден, като дойде да шие на вдовиците. Мислеше, че Елизабет е започнала да полудява, „щом така си разговаря с небесата“. Попитах Елизабет и тя ми разказа.