10
Беше мрачна, ветровита мартенска вечер. Дори облаците по небето изглеждаха някак забързани. Анн изкачи тройното стълбище към дома Томгалън — широки, но твърде плитки стъпала, обградени от каменни вази и още по-каменни лъвове. Когато минаваше покрай къщата на тъмно, тя изглеждаше тъжна и мрачна — само в един-два прозореца едва мъждукаше по някоя светлинка. Но сега бе така ярко осветена, сякаш госпожица Минерва ще дава прием за целия град. Анн направо бе сломена от подобна илюминация в своя чест — дощя й се наистина да си беше облякла кремавата рокля.
Но и в зелената муселинена си беше достатъчно очарователна, а навярно така си бе помислила и госпожица Минерва, като я посрещна в коридора, тъй като и лицето, и гласът й бяха много сърдечни. Самата госпожица Минерва беше направо величествена в черното си кадифе, с диамантен гребен в тежките къдри на стоманеносивата си коса и масивна брошка камея. Вярно, костюмът й бе малко старомоден, но го носеше с такова величие, че изглеждаше вечен като кралското достойнство.
— Добре дошла в дома Томгалън, скъпа! — каза тя и подаде костелива ръка, също богато окичена с диаманти. — Щастлива съм, че сте моя гостенка.
— Аз…
— В стари времена домът Томгалън винаги е бил убежище на красотата и младостта. Колко празненства само сме правили — забавлявали сме всички гостуващи знаменитости — продължи госпожица Минерва, като поведе Анн по килима от избледняло червено кадифе към централното стълбище. — Но времената станаха други. Вече рядко се забавлявам. Аз съм последната издънка на фамилията Томгалън. И навярно така е по-добре. Над нашето семейство, скъпа моя, в действителност тежи Проклятие!…
Госпожица Минерва вдъхваше такова страховито чувство за тайнственост и ужас, че Анн едва не се разтрепери. Проклятието на семейство Томгалън! Какво заглавие за разказ!
— Това е стълбата, по която прадядо ми паднал и си счупил врата пред гостите вечерта, в която трябвало да отпразнуват завършването на новия дом — тази къща е била осветена с човешка кръв. Паднал точно ето там!
Госпожица Минерва така драматично посочи с дългия си бял пръст към тигровата кожа на пода в коридора, че Анн едва ли не с очите си видя как покойният Томгалън умира върху нея. И понеже не знаеше какво друго да каже, най-нелепо рече:
— О!
Госпожица Минерва я поведе по коридора. По стените висяха хубави, но вече избелели портрети и фотографии, в дъното бяха прословутите стъклописи. Въведе я в просторна, внушителна спалня за гости, с твърде висок таван. Ореховото легло с огромен балдахин бе покрито с такава великолепна копринена завивка, че направо би било кощунство да си остави палтото и шапката върху него.
— Много красиви коси имате, скъпа моя — с възхищение каза госпожица Минерва. — Червените коси винаги са ми харесвали. Леля ми Лидия имаше такива. Тя беше единствената червенокоса Томгалън. Една вечер, когато се разресвала в северната стая, косата й се подпалила от свещта и тя побягнала с писъци по коридора, цялата обгърната в пламъци. И всичко това е част от Проклятието, скъпа моя, всичко е част от Проклятието…
— Изгоряла ли…
— Не, тя не умряла от изгарянията, но цялата й красота била погубена. Била много красива, но и много суетна. До края на живота си не излязла от къщи, и се разпоредила да бъде погребана в затворен ковчег, та никой да не види белезите по лицето й. Няма ли да седнете да си свалите галошите, скъпа моя? Ето на този стол — много е удобен. На него почина сестра ми — от удар. Беше вдовица. След смъртта на съпруга си се върна да живее вкъщи. А дъщеричката й се заля долу в кухнята с казана с врялата вода — каква трагична смърт за едно дете!
— О, но как…
— Е, поне знаехме точно как е умряло… А леля ми Елайза — така де, ако беше поживяла щеше да ми бъде полулеля — на шест годинки просто изчезнала безследно. И никой така и не разбрал какво се е случило с нея.
— Но сигурно…
— Какви ли не издирвания се правиха, но никога нищо не се откри. Разправяха, че майка й — втората съпруга на дядо ми — се държала твърде жестоко към една дядова племенница — сираче, отглеждана тук, у дома. Едно горещо лято я наказала цял ден затворена в някакъв дрешник на тавана и когато отишла да я отключи, я намерила… мъртва! И когато детето й изчезнало, хората решили, че това е нейното наказание божие. Но според мен си е било точно от нашето Проклятие.