Луси М. Монтгомъри
Анн от острова
Първа глава
— „Мина жетва, свърши се лятото…“ — каза Анн Шърли, мечтателно зареяла поглед над окосените ливади.
Тя и Дайана Бари бяха събирали ябълки в градината на Грийн Гейбълс, но сега си почиваха в един слънчев ъгъл, където ефирни флотилии от цветове на магарешки бодил се носеха на крилата на вятъра, все още изпълнен с летния сладък аромат на папратите в Омагьосаната гора.
Но всичко около тях напомняше за есента. В далечината морето се плискаше с глух тътен, полята бяха голи и повехнали, забулени в златник. Долината на потока под Грийн Гейбълс преливаше от богородички в неземно пурпурно, а Езерото на бляскавите води беше синьо, синьо, синьо… Нито променливото синьо на пролетта, нито бледия лазур на лятото, а чисто, непоколебимо ведросиньо, сякаш водата беше преминала през всевъзможни преживявания и се беше уталожила на спокойствие, без тревожни мисли.
— Беше хубаво лято — каза Дайана, като усмихнато въртеше новия пръстен на лявата си ръка. — А сватбата на мис Лавендар, изглежда, беше неговата кулминация. Предполагам, че сега господин и госпожа Ирвинг са на брега на Тихия океан.
— Струва ми се, че вече са обиколили целия свят — въздъхна Анн. — Не мога да повярвам, че се ожениха само преди седмица. Всичко се е променило. Госпожица Лавендар и господин и госпожа Алън ги няма — колко самотна изглежда къщата на свещеника с тези затворени капаци. Снощи минах покрай нея и се почувствах така, сякаш всички са измрели.
— Никога няма да имаме по-добър пастор от господин Алън — каза Дайана с мрачна увереност. — Предполагам, че тази зима ще имаме всичко, но през половината недели изобщо няма да има проповеди. А и ти и Гилбърт ще заминете — ще бъде ужасно скучно.
— Но Фред ще е тук — закачливо подхвърли Анн.
— Кога ще се мести госпожа Линд? — попита Дайана, сякаш не беше чула забележката на Анн.
— Утре. Радвам се, че идва тук, на това ще бъде още една промяна. Вчера Марила и аз изчистихме всичко от свободната стая за гости. Знаеш ли, не ми беше приятно. Разбира се, глупаво е — но сякаш вършехме светотатство. Тази стара стая за гости винаги ми е приличала на светилище. Когато бях малка, ми изглеждаше най-прекрасния апартамент на света. Спомняш си как изгарях от желание да спя в легло в стая за гости — но не в стаята за гости на Грийн Гейбълс. О, не, никога там! Щеше да бъде твърде страшно — нямаше да мога да мигна от страхопочитание. Никога не минавах през тази стая, когато Марила ме пращаше с някаква поръчка — не, вярвай ми, а пристъпвах на пръсти през нея и затаявах дъх, като в църква, и чувствах облекчение, когато излизах от нея. Там висяха портретите на Джордж Уайтфилд и на херцог Уелингтън. Бяха от двете страни на огледалото и ме гледаха толкова намръщено, докато бях в стаята, особено когато се осмелявах да погледна в огледалото, единственото в къщата, което не ми изкривяваше лицето. Винаги съм се чудела как Марила се осмелява да чисти тази стая. А сега тя не само е изчистена — направо е оголена. Джордж Уайтфилд и херцогът бяха заточени в хола на горния етаж. „Така минава световната слава“ — заключи Анн с лека горчивина в смеха. — Не е приятно да оскверняваме нашите стари светилища, дори когато сме ги надраснали.
— Ще съм самотна, когато заминеш — изстена Дайана за стотен път. — И като си помисля, че тръгваш другата седмица!
— Но все още сме заедно — каза Анн ободрително. — Не трябва да позволяваме на другата седмица да ни отнеме радостта от тази. И на самата мен не ми е приятно, че заминавам — домът и аз сме толкова добри приятели. Казваш, че ще си самотна! Аз би трябвало да охкам. Ти ще бъдеш тук с колкото си искаш стари приятели — и с Фред! Докато аз ще съм сама сред непознати, без жива сродна душа!
— Освен Гилбърт и Чарли Слоун — каза Дайана, като имитираше интонацията и иронията на Анн.
— Чарли Слоун ще бъде голяма утеха, разбира се — съгласи се Анн саркастично. При което и двете безотговорни девойки се разсмяха. Дайана знаеше много добре какво си мисли Анн за Чарли Слоун; но въпреки различните поверителни разговори, тя не знаеше с точност какво мисли Анн за Гилбърт Блайт. Честно казано, и самата Анн не го знаеше.
— Момчетата сигурно ще живеят в другия край на Кингспорт, това е всичко, което зная — продължи Анн. — Радвам се, че отивам в Редмънд, и вярвам, че след известно време ще ми хареса. Но зная, че това няма да стане през първите няколко седмици. Дори ще съм лишена от утехата да очаквам завръщането у дома в края на седмицата, както беше в „Куинс“. Коледата ще ми се струва на хиляди години разстояние.