Първокурсничките стояха на групички от по две-три, като се гледаха подозрително. Първокурсниците, по-хитри за възрастта си, се бяха скупчили на голямото стълбище във фоайето на входа и надаваха ликуващи викове с цялата мощ на младите си дробове, един вид предизвикателство към традиционните им врагове, второкурсниците. Неколцина от тях обикаляха наоколо надменно, като гледаха презрително „нахалните хлапета“ на стълбите. Гилбърт и Чарли не се виждаха никъде.
— Никога не бих си помислила, че ще дойде денят, когато ще се радвам да видя някой Слоун — каза Присцила, докато прекосяваха двора на университета. — Но бих приветствала изпъкналите очи на Чарли почти възторжено. Най-малкото, те ще са нещо познато.
— О — въздъхна Анн. — Не мога да ти опиша как се чувствах, докато стоях там и чаках реда си да ме запишат — като незначителна нещастна капка в най-огромната кофа. Да ти втълпяват, че никога, ама никога, няма да бъдеш нещо повече от незначителен… Така се чувствах аз — сякаш съм невидима с просто око и някой от онези второкурсници можеше да ме настъпи. Знаех си, че ще отида в гроба неоплакана, непочетена и неопята.
— Почакай до следващата година — успокои я Присцила. — Тогава ще сме в състояние да изглеждаме толкова отегчени и опитни, колкото който и да е и второкурсник. Няма съмнение, ужасно е да се чувстваш незначителна, но мисля, че е по-добре, отколкото огромна и непохватна, както аз — сякаш простряна върху целия Редмънд, предполагам, защото бях с цели два инча по-висока от всички в тълпата. Не че се страхувах, че някой второкурсник може да ме настъпи. Страхувах се да не ме вземат за слон или за прекомерно пораснал екземпляр, хранена с картофи островитянка.
— Бедата е, че не можем да простим на големия „Редмънд“, задето не е малкия „Куинс“ — каза Анн, като събираше остатъците от жизнерадостната си философия, за да покрие оголения си дух. — Когато напуснахме „Куинс“, познавахме всички и си имахме наше собствено място. Мисля, подсъзнателно сме очаквали, че ще продължим живота си в „Редмънд“ оттам, докъдето бяхме стигнали в „Куинс“, но сега се чувстваме, сякаш изгубили почвата под краката си. Благодарна съм, че нито госпожа Линд, нито госпожа Илайша Райт знаят и никога няма да узнаят какво е състоянието ми в момента. Те биха казали ликуващо: „Казвах ти, че ще стане така“, и биха били убедени, че това е началото на края. Докато всъщност е само краят на началото.
— Точно така. Това звучи повече в стила на Анн. Скоро ще се аклиматизираме и запознаем с другите, всичко ще е наред. Анн, забеляза ли момичето, което стоя само пред вратата на класа за смесено обучение цяла сутрин — онова хубавото, с кафявите очи и с извитите устни?
— Забелязах я, защото изглеждаше единственото същество там, което на вид бе толкова самотно и без приятели, колкото аз. Аз бях с теб, но тя съвсем сама.
— Мисля, че се чувстваше хубава по свой собствен начин. Няколко пъти я видях да прави движение, сякаш искаше да дойде при нас, но не го направи — твърде стеснителна е, предполагам. Искаше ми се да дойде. Ако не се чувствах толкова много като гореспоменатия слон, щях да отида при нея. Но не можех да се затътря натам през тази огромна зала, докато всичките онези момчета ревяха на стълбите. Тя беше най-хубавата първокурсничка, която видях днес, но може би първото впечатление лъже и дори красотата не помага в първия ти ден в Редмънд — заключи Присцила през смях.
— Следобед ще отида отсреща в Старото „Сейнт Джон“ — каза Анн. — Не мисля, че едно гробище е подходящо място да се развеселиш, но изглежда единственото възможно място с дървета, а аз имам нужда от дървета. Ще седна на някоя от онези стари плочи, ще затворя очи и ще си представя, че съм в горите на Авонлий.
Анн не го направи, защото намери достатъчно интересни неща в Старото „Сейнт Джон“, за да държи очите си широко отворени. Те влязоха през входните порти, през една проста, масивна каменна арка, увенчана от великия английски лъв. Озоваха се в мрачно, прохладно зелено място, където мъркаха ветровете. Те скитаха нагоре-надолу из дългите тревисти алеи и четяха странните и многословни епитафии, издълбани в епоха, когато хората са имали повече свободно време, отколкото в наши дни.
— „Тук почива тялото на Албърт Крауфорд, екс.“ — прочете Анн върху изтрита стара плоча — „дългогодишен Пазител на Оръжейния арсенал на Нейно Величество в Кингспорт. Той служи в армията до сключването на мира през 1763 г., когато се оттегли поради влошено здраве. Беше храбър офицер, най-добрият от всички съпрузи, най-добрият баща, най-добрият приятел. Почина на 29 октомври 1892 г. на 84-годишна възраст.“ — Ето и една епитафия за теб, Приси. Със сигурност в нея има „размах на въображението“. Колко пълен с приключения е бил този живот! А що е отнася до личните му качества, каква възхвала! Чудя се дали приживе са му казвали всички тези хубави неща.