— Е, въпреки това, радвам се, че си родена в Болинбрук. Това ни прави един вид съседки, нали? На мен ми харесва, защото когато ти разказвам тайни, няма да ги казвам на чужд човек. Трябва да ги разказвам. Не мога да пазя тайна, няма смисъл да се опитвам. Това е най-лошият ми недостатък — този и нерешителността, както вече споменах. Можете ли да повярвате? Отне ми половин час да реша каква шапка да си сложа, когато тръгвах насам, към гробището! Отначало бях склонна да си сложа кафявата с перото, но щом я сложих, си помислих, че тази, розовата, с отпуснатата периферия, ще ми отива повече. Когато я закрепих с иглата на мястото й, тогава ми се стори, че предпочитам кафявата. Най-накрая ги сложих една до друга на леглото, затворих очи и мушнах с една игла. Иглата прободе розовата и аз си я сложих. Прилича ми, нали? Кажете, какво мислите за външния ми вид?
След това наивно запитване, направено с напълно сериозен тон, Присцила отново се изсмя. Но Анн каза, като импулсивно стисна ръката на Филипа:
— Тази сутрин си помислихме, че си най-хубавото момиче, което видяхме в Редмънд.
Извитата уста на Филипа цъфна в очарователна усмивка над много белите малки зъби.
— И аз си мислех така — беше следващото й поразително заявление. — Но исках да чуя още едно мнение в подкрепа на своето, защото не мога да взема решение дори за собствения си външен вид. В момента, в който реша, че съм хубава, започвам да мисля, че не съм. Между другото, имам една противна стара пралеля, която винаги ми казва с прискърбна въздишка: „Беше такова хубаво бебе. Странно как децата се променят, когато пораснат“. Обожавам лелите, но мразя пралелите. Моля ви, казвайте ми достатъчно често, че съм хубава, ако нямате нищо против. Чувствам се много по-добре, когато вярвам, че съм хубава. И аз ще бъда толкова любезна с вас, ако искате — мога да бъда, с чиста съвест.
— Благодаря — засмя се Анн. — Но Присцила и аз сме твърдо убедени в добрия си външен вид, че нямаме нужда да ни уверяват в това, така че, не се безпокой.
— О, вие ми се присмивате. Зная, мислите ме за отвратително суетна, но не съм. Наистина няма дори искрица суетност у мен. И нито за миг не ми се свидят комплиментите за други момичета, когато ги заслужават. Толкова се радвам, че се запознах с вас. Дойдох в събота и вече съм полумъртва от носталгия. Ужасно чувство, нали? В Болинбрук съм важна личност, а в Кингспорт съм просто никоя! По едно време почувствах как изпадам в меланхолия. Къде ви е бърлогата?
— Улица „Сейнт Джон“, трийсет и осем.
— От хубаво по-хубаво. Ами аз съм точно зад ъгъла с улица „Уолъс“. Обаче не ми харесва квартирата. Тя е мрачна и самотна, а стаята ми гледа към безобразен заден двор. Това е най-грозното място на света. А котките — е, сигурно ако не всичките, то поне половината котки на Кингспорт се събират там нощем. Обожавам котки върху килимчета пред камината, които дремят пред хубави и уютни огньове, но котките в задни дворове в полунощ са съвсем различни животни. През първата нощ, след като пристигнах, плаках непрекъснато. Трябваше да видите носа ми на сутринта. Как ми се ще никога да не бях напускала дома!
— Как изобщо си се решила да дойдеш в Редмънд, щом наистина си толкова колеблива — каза дяволито Присцила.
— Бог да те благослови, мила, не бях решила. Татко искаше. Беше си наумил — защо, не знам. Изглежда съвсем странно като си помислиш, да уча за бакалавърска степен, нали? Но какво мога да направя, както и да е. Имам толкова мозък в изобилие.
— О! — каза Присцила неопределено.
— Да. Но е трудно да го използвам. А пък бакалаврите са толкова начетени, достойни, умни, сериозни хора — сигурно са. Не, аз не исках да идвам в Редмънд. Направих го само заради татко. Той е такава душичка. Освен това, знаех, че ако остана у дома, трябваше да се омъжа. Мама го искаше категорично. Мама е страшно решителна. Но наистина ме отблъскваше мисълта да се омъжа, поне през следващите няколко години. Искам да се забавлявам много, преди да се установя. И колкото странна е идеята да стана бакалавър, още по-абсурдна е мисълта да съм стара омъжена жена, нали? Аз съм само на осемнайсет. Не, заключих, по-добре в Редмънд, отколкото омъжена. Освен това, как щях да реша за кой да се омъжа?
— Толкова много ли са? — разсмя се Анн.
— Купища. Момчетата страшно ме харесват — наистина. Но само двама имаха значение за мен. Останалите бяха твърде млади и твърде бедни. Трябва да се омъжа за богат мъж.
— Защо?
— Мила, не мога да се представя като съпруга на беден мъж. Не мога да направя нито едно полезно нещо, а и съм много екстравагантна. О, не, моят съпруг трябва да има купища пари. Затова изборът се стесни до двама. Но не ми беше по-лесно да избера между двама, отколкото между двеста. Отлично знаех, че когото и да избера, цял живот ще съжалявам, че не съм се омъжила за другия.