— Да, снощи ни каза — каза Присцила, като видя, че Анн няма да отговори. — Той и Чарли бяха долу. Знаехме, че ще се качат, и старателно преместихме всички възглавници на госпожица Ада извън полезрението им. Онази, съвършената, с релефната бродерия пуснах на пода в ъгъла зад стола, на който беше. Мислех, че там ще е на сигурно място. Но можеш ли да повярваш? Чарли Слоун се запъти точно към онзи стол, забеляза възглавницата зад него, тържествено я измъкна и седя на нея през цялата вечер. Каква жалка развалина бе после тази възглавница! Горката госпожица Ада ме попита днес с укорителна усмивка защо съм позволила да сядат на нея. Казах й, че било предопределено в комбинация с непоправимия слоунизъм и че нямам нищо общо и с двете.
— Възглавниците на госпожица Ада вече ми действат на нервите — каза Анн. — Миналата седмица завърши още две, натъпкани и избродирани до пръсване. Нямаше абсолютно никакво свободно място, затова тя ги изправи до стената на стълбите. Когато се качваме в тъмното, възглавниците падат върху нас, когато слизаме — ние върху тях. Миналата неделя, когато доктор Дейвис се молеше за всички, изложени на опасностите в морето, аз мислено добавих: „И за всички, които живеят в къщи, където възглавниците са обичани извън всякакви разумни граници!“. Ето, готови сме! Ще видя дали момчетата не се задават през Старото „Сейнт Джон“. Тръгваш ли с нас, Фил?
— Ще дойда, ако вървя с Присцила и Чарли. Този твой Гилбърт е чудесен, Анн, но защо ходи все с този Изпъкналоочко?
Анн настръхна. Не харесваше много Чарли Слоун, но той беше от Авонлий, така че никой нямаше право да му се присмива.
— Чарли и Гилбърт винаги са били приятели — отвърна студено. — Чарли е добро момче. Не е виновен за очите си.
— Не ми го казвай! Виновен е! Сигурно е извършил нещо ужасно в предишния си живот, за да бъде наказан с такива очи. Прис и аз хубаво ще си поиграем с него следобед. Ще се подиграваме в лицето му и той няма да разбере.
Безспорно, двете осъществиха задружно намеренията си. Но Слоун беше щастлив в своето неведение. Той си мислеше, че е съвсем изискан кавалер, щом разговаря с две такива ученички от смесено училище, особено с Филипа Гордън, красавицата на класа. Това сигурно щеше да направи впечатление на Анн. Щеше да види, че някои хора го ценят истински.
Гилбърт и Анн вървяха бавно малко след останалите, като се наслаждаваха на тихата, спокойна красота на есенния следобед под боровете в парка.
— Тук тишината е като молитва, нали? — каза Анн, лицето й беше обърнато към слънцето на небето. — Колко обичам боровете! Сякаш корените им са потопени дълбоко в романтиката на всички епохи. Толкова е успокоително от време на време да се измъкваш и да идваш да си поговориш с тях. Тук винаги се чувствам щастлива.
— цитира Гилбърт.
— Те карат нашите скромни амбиции да изглеждат доста жалки, Анн.
— Мисля, че ако някога ме постигне голяма мъка, ще дойда при боровете за утеха — каза тя замечтано.
— Надявам се никога да не ти се случва толкова тъжно нещо, Анн — промълви Гилбърт, който не можеше да свърже мисълта за мъката с живото, весело същество до себе си, като не осъзнаваше, че онези, които се издигат до най-големи висоти, могат също и да потънат в най-големи дълбочини, и че натурите, които са най-жизнерадостни, често страдат най-мъчително.
— Но сигурно ще стане — някога — разсъждаваше Анн. — Животът прилича на чаша слава, която току-що са поднесли към устните ми. Сигурно в нея има и горчилка — във всяка чаша има. Някой ден ще изпия и моята. Е, надявам се да бъда силна и смела, за да я посрещна. Надявам се и че няма да дойде поради допусната от мен грешка. Спомняш ли си какво каза доктор Дейвис миналата неделя вечерта — скърбите, които Бог ни праща, носят със себе си утеха и сила, докато скърбите, които сами си причиняваме поради глупост или подлост, най-тежко понасяме?