— Всичко се променя — или ще се промени — каза тъжно Дайана. — Имам чувството, че нищо няма да бъде същото никога вече, Анн.
— Дошли сме до мястото, където пътищата ни се разделят — каза Анн замислено. — Трябваше да стигнем до него. Не мислиш ли, Дайана, че да сме пораснали наистина е толкова хубаво, колкото си го представяхме, когато бяхме малки?
— Не зная — има някои хубави страни — отговори Дайана, като отново галеше пръстена си с леката усмивка, която винаги караше Анн да се чувства внезапно изоставена. — Но има и много смущаващи неща. Понякога чувството, че съм пораснала, сякаш ме плаши — и тогава бих дала всичко пак да съм малко момиче.
— Предполагам, че с времето ще свикнем да сме пораснали — ободри я Анн. — Няма да има непрекъснато толкова много неочаквани неща — макар че, в края на краищата, според мен тъкмо неочакваните неща са солта на живота. Ние сме на осемнайсет години, Дайана. След още две години ще сме на двайсет. Когато бях на десет, си мислех, че двайсет е дълбока старост. Не след дълго ти ще бъдеш уравновесена матрона на средна възраст, а аз ще бъда добрата стара мома леля Анн, която ще идва на посещения през ваканциите. Винаги ще пазиш едно ъгълче за мен, нали, скъпа Ди? Не стаята за гости, разбира се. Старите моми не могат да претендират за стаи за гости, а аз ще бъда „скромна“ като Юрая Хийп и напълно задоволена с малка уютна дупка над входа или до гостната.
— Какви глупости говориш, Анн — разсмя се Дайана. — Ти ще се омъжиш за някой чудно красив и богат — и никоя стая за гости в Авонлий няма да бъде дори наполовина достойна за теб — и ти ще вириш нос пред всичките си приятели от детинство.
— Би било жалко. Носът ми си е съвсем хубав, но се страхувам, че едно навирване ще го развали — каза Анн, като потупваше добре оформения орган. — Нямам много красиви черти, че да си позволя да разваля онези, които имам. И така, дори да се наложи да се омъжа за Краля на Канибалските острови, обещавам, че няма да си виря носа пред теб, Дайана.
Отново избухнали във весел смях, момичетата се разделиха. Дайана тръгна обратно към Градинския склон, а Анн пое към пощата. Там я чакаше писмо и когато Гилбърт Блайт я настигна на моста над Езерото на бляскавите води, тя сияеше от вълнение.
— Присцила Грант също отива в Редмънд — възкликна тя. — Не е ли прекрасно? Надявах се, че ще отиде, но тя не смяташе, че баща й ще се съгласи. Обаче той е съгласен и ние двете ще живеем в една квартира. Чувствам, че мога да се изправя срещу цяла армия със знамена — и срещу най-здравата фаланга професори от Редмънд — с приятелка като Присцила до себе си.
— Мисля, че в Кингспорт ще ни хареса — каза Гилбърт. — Казват, че е хубав стар град и че има най-красивия природен парк на света. Чувал съм, че пейзажът бил великолепен.
— Чудя се дали ще бъде — дали може да бъде по-красив от този — промърмори Анн, като се оглеждаше с любящия, очарован поглед на хората, за които „домът“ винаги е най-прекрасното място на света, независимо колко по-приказни земи се намираха под чуждото небе.
Те се бяха подпрели на моста над старото езеро, дълбоко поемащи магията на здрача, точно на мястото, където Анн беше скочила от потъващата си плоскодънна лодка в деня, когато Илейн отплува надолу към Камелот. Нежният пурпурен залез все още обагряше небето на запад, но луната изгряваше и водата лежеше кротко като огромен сребърен сън в нейната светлина. Спомените обгръщаха в сладко и неуловимо вълшебство двете млади същества.
— Много си мълчалива, Анн — каза Гилбърт най-накрая.
— Не смея да говоря или да се движа от страх, че цялата тази чудодейна красота ще изчезне като прекъсната тишина — въздъхна Анн.
Гилбърт неочаквано постави ръката си върху тънката бяла ръчица на перилото на моста. Лешниковите му очи потъмняха, все още момчешките му устни се отвориха, за да кажат нещо за мечтите и надеждите, които изпълваха душата му. Но Анн отдръпна ръката си и бързо се извърна. За нея магията на залеза беше изчезнала.
— Трябва да се прибирам у дома — възкликна тя с пресилена безгрижност. — Днес следобед Марила имаше главоболие и съм сигурна, че в момента близнаците правят някоя ужасна пакост. Наистина не трябваше да се задържам далече от къщи толкова дълго.
Тя бърбори непрекъснато за незначителни неща, докато стигнаха до пътя към Грийн Гейбълс. Горкият Гилбърт дори не успя да отвори уста. Анн почувства голямо облекчение, когато се разделиха. В сърцето й се беше настанило ново, тайно, смущаващо чувство относно Гилбърт, от краткия миг на разкритие в градината на Дома на ехото. Нещо чуждо беше нарушило старото, безупречно приятелство от ученическите дни — нещо, което заплашваше да го помрачи.