Кухненската врата се отвори и сухата фигура на Марила се очерта върху идващата отвътре светлина. Тя предпочиташе да посрещне Анн в сянката, защото ужасно се страхуваше да не заплаче от радост — тя, твърдата, сдържана Марила, която смяташе изразяването на дълбоки чувства за непристойно. Госпожа Линд стоеше зад нея, мила, приветлива матрона от миналото. Любовта, която Анн каза на Фил, че я очаква, я обграждаше и обгръщаше със своята благодат и чистота. Нищо не можеше да се сравнява със старите връзки, старите приятели, стария Грийн Гейбълс! Как искряха очите на Анн, когато седнаха на отрупаната маса за вечеря, колко розови бяха бузите й, колко чист като сребро беше смехът й! И Дайана щеше да остане през цялата нощ. Всичко беше като в доброто старо време!
— Предполагам, ти и Дайана ще си говорите цяла нощ — каза Марила саркастично, когато момичетата се качиха горе. Марила винаги беше саркастична, след като се издадеше.
— Да — потвърди Анн весело, — но първо ще сложа Дейви да си легне. Той настоява.
— Можеш да се обзаложиш — каза Дейви, докато вървяха през гостната. — Искам пак да кажа на някого молитвите си. Не е интересно да ги казвам сам.
— Не ги казваш сам, Дейви. Бог винаги е с теб и те чува.
— Ама аз не мога да го видя — възрази Дейви. — Искам да се моля на някого, когото мога да виждам!
Но когато облече сивата си фланелена нощница, Дейви не бързаше да започне молитвите. Стоеше пред Анн, пристъпваше с босите си крака и имаше нерешителен вид.
— Ела, скъпи, коленичи — каза Анн.
Дейви дойде и зарови главата си в скута на Анн, но не коленичи.
— Анн — каза той с приглушен глас, — не ми се ще да се моля. От една седмица нямам желание. Не съм си казвал молитвата нито снощи, нито оня ден.
— Защо, Дейви? — попита Анн нежно.
— Нали няма да се ядосаш, ако ти кажа?
Анн повдигна малкото телце в сива фланела и прегърна главата му.
— Някога „ядосвала“ ли съм се, когато си ми казвал разни неща, Дейви?
— Не-е-е, никога.
— Някаква пакост ли си направил, Дейви, и затова не можеш да си кажеш молитвите?
— Не, никакви пакости не съм правил още. Но искам да направя една.
— Каква, Дейви?
— Аз… искам да кажа лоша дума, Анн — изтърси Дейви с отчаяно усилие. — Чух ратая на господин Харисън да я казва един ден миналата седмица и оттогава през цялото време ми се иска да я кажа — дори когато си казвам молитвите.
— Тогава я кажи, Дейви.
Дейви вдигна пламналото си лице от учудване.
— Но, Анн, това е страшно лоша дума.
— Кажи я!
Дейви още веднъж я погледна недоверчиво, после каза ужасната дума с нисък глас. В следващия миг лицето му беше заровено в нейното.
— О, Анн, никога вече няма да я казвам — никога. Знаех си, че е лоша, но не предполагах, че е толкова… толкова… лоша.
— Дейви, ако бях на твое място, нямаше да ходя с ратая на господин Харисън.
— Той може да надава екстра бойни викове — каза Дейви с леко съжаление.
— Но ти не искаш умът ти да се напълни с лоши думи — думи, които ще го отровят и ще избутат оттам всичко добро и мъжествено?
— Не — каза Дейви ококорен.
— Тогава недей да ходиш с хората, които ги използват. А сега чувстваш ли се готов да си кажеш молитвата, Дейви?
— О, да — каза Дейви, като с нетърпение се смъкна на коленете си. — Сега спокойно мога да я кажа.
Вероятно Анн и Дайана изповядаха най-съкровените си тайни една на друга тази нощ, но не са запазени писмени свидетелства. На закуска и двете изглеждаха бодри и със светнали очи, както само младите могат да изглеждат след забранените часове на пир и признания. Дотогава не беше валял сняг, но докато Дайана прекосяваше стария дъсчен мост на път към дома, белите снежинки започнаха да пърхат над полето и гората. Скоро хълмовете в далечината се забулиха в призрачен тънък воал. И така, Коледата беше снежна, беше приятен ден. Преди обед дойдоха писма и подаръци от госпожица Лавендар и Пол.
— Госпожица Лавендар и господин Ирвинг вече са се настанили в новия си дом — съобщи Анн. — Сигурна съм, че госпожица Лавендар е напълно щастлива.
Пристигна и писмо с характерните драскулки на Филипа, изпълнено с Алек и Алонзо, какво казали и какво направили, как я погледнали, когато се срещнали с нея.
Но още не мога да реша за кого от тях да се омъжа, пишеше Фил. Бих искала да беше с мен, за да решиш вместо мен. Някой ще трябва да го направи. Когато видях Алек, сърцето ми подскочи и си помислих: „Сигурно той е истинският“. А после, когато дойде Алонзо, сърцето ми отново подскочи. Анн, твоето сърце не би подскочило за никого, освен за истинския принц от приказките, нали? Сигурно аз съм поначало сгрешена. Но се забавлявам великолепно. Днес вали сняг и аз съм в екстаз. Толкова ме беше страх, че на Коледа всичко ще е зелено, а не мога да го понасям. Знаеш ли, когато Коледата е мръсна, сиво-кафява, сякаш е била зарязана преди сто години, наричаме я зелена Коледа! Не ме питай защо. Както казват: „Има някои неща, които никой не може да разбере“.