Анн, качвала ли си се някога на трамвай и после откривала ли си, че нямаш никакви пари и не можеш да си платиш таксата? С мен се случи оня ден. Ужасно е. Когато се качих, имах монета от пет цента. Мислех си, че е в левия джоб на палтото ми. Щом се настаних удобно, я потърсих. Не беше там. Побиха ме тръпки. Бръкнах и в другия джоб. И там я нямаше. Пак ме побиха тръпки. После потърсих в малкия вътрешен джоб. Напразно. Побиха ме двойно повече тръпки.
Свалих си ръкавиците, оставих ги на седалката, после пак претърсих всичките си джобове. Монетата я нямаше никъде. Станах и подскочих, после погледнах на пода. Бе пълно с хора, които се прибираха от опера, и всичките ме зяпнаха, но малко ме беше грижа.
Въпреки всичко, не можах да си намеря парите. Реших, че трябва да съм я сложила в устата си и да съм я глътнала по невнимание.
Не знаех какво да правя. Щеше ли кондукторът да ме свали за срам и позор? Можех ли да го убедя, че съм просто жертва на собствената си разсеяност, а не гратисчийка? Бях като старата дама, на която капитанът на кораба казал по време на буря, че трябва да се уповава на Всевишния, а тя възкликнала: „О, капитане, толкова ли е лошо?“.
Точно когато всяка надежда беше изгубена, а кондукторът протягаше кутията си към пътника до мен, внезапно си спомних къде бях сложила прословутата монета. Не я бях глътнала. Кротко я измъкнах от показалеца на ръкавицата си и я пуснах в кутията. Усмихнах се на всички и почувствах, че светът е красив.
Посещението в Дома на ехото не беше последното от многото приятни излизания през празниците. Анн и Дайана отидоха до къщата по пътя през старата букова гора, като носеха със себе си кошница с храна. Домът на ехото, който беше стоял затворен от сватбата на госпожица Лавендар, беше отворен да се проветри и пак да види слънчева светлина, а огънят отново запламтя в малките стаи. Ароматът от вазата с рози на госпожица Лавендар все още изпълваше въздуха. Трудно можеше да се повярва, че госпожица Лавендар няма да се появи отнякъде, да ги приветства с блестящите си кафяви очи и че Шарлота Четвърта, с увиснал нос или с широка усмивка, няма да изскочи през вратата. Сякаш и Пол се навърташе наоколо с приказните си фантазии.
— Чувствам се наистина като привидение, което отново броди в пълнолуние, както едно време — разсмя се Анн. — Хайде да излезем и да видим дали ехото си е у дома. Донеси стария рог. Все още стои зад кухненската врата.
Ехото си беше у дома, над бялата река, чисто като сребро и многобройно, както винаги. Когато то престана да им отговаря, момичетата заключиха Дома на ехото и си отидоха точно половин час след розово шафранения зимен залез.
Осма глава
Старата година не отмина със зелен полумрак и с розово-жълт залез. Вместо това, тя си отиде с див бял гръм и трясък. Беше една от нощите, когато ураганният вятър свисти в заледените поля и тъмни дупки, вие около стрехите като изгубена душа и набива снега направо в разклатените прозорци.
— Нощ, в която хората искат само да се сгушат между чаршафите си и да си преброят греховете — каза Анн на Джейн Андрюс, която беше дошла на гости следобеда и щеше да остане през нощта. Но когато се сгушиха в леглата, Джейн не си мислеше за греховете.
— Анн — каза тя тържествено. — Искам да ти кажа нещо. Може ли?
На Анн й се спеше след забавата у Руби Гилис предишната вечер. Много повече й се искаше да заспи, отколкото да слуша за тайните на Джейн, за които бе сигурна, че ще я отегчат. Тя нямаше представа какво щеше да последва.
— Анн — каза Джейн още по-тържествено. — Какво мислиш за брат ми Били?
Анн зяпна от изненада. Господи, какво мисли за Били Андрюс? Никога не бе мислила нищо за него — кръглоликия, глупав, непрекъснато усмихващ се, добронамерен Били Андрюс. Някой някога изобщо мислил ли е за Били Андрюс?
— Аз… не разбирам, Джейн — заекна тя. — Какво точно имаш предвид?
— Харесваш ли Били? — попита Джейн направо.