— Ще ти отговоря по-добре, когато разбера каква е идеята — каза Присцила и взе писмото на Стела.
Стела Мейнард беше една от приятелките им в Кралската академия и оттогава преподаваше в едно училище.
Но ще прекъсна, скъпа Анн, пишеше тя, и ще дойда в колежа догодина. Понеже минах и третата година в „Куинс“, сега мога да се запиша направо във втори курс. Уморена съм от учителстването в това училище в дълбоката провинция. Някой ден ще напиша трактат за „Изпитанията на една селска учителка“.
Анн, имам малък план. Знаеш колко мразя квартирите. Живяла съм под наем четири години и съм толкова уморена. Не мисля, че ще мога да издържа още три години. Не можем ли да се съберем ти, Присцила и аз, да наемем малка къща някъде в Кингспорт и да живеем сами? Във всеки случай, би било по-евтино. Разбира се, ще трябва да си вземем икономка, а аз имам една на разположение. Споменавала ли съм ти за леля Джеймисина?
Ако ти и Присцила сте съгласни, би било добре, понеже сте на мястото, да се вгледате дали не можете да намерите подходяща къща тази пролет? Така ще е по-добре, отколкото да го оставите за есента. Ако успеете да наемете мебелирана къща, още по-добре, но ако не успеете, ще можем да изнамерим няколко необходими мебели у нас и по таваните на стари семейни приятели. Каквото и да решите, пишете ми колкото можете по-скоро.
— Мисля, че е добра идея — каза Присцила.
— И аз — съгласи се Анн с възторг. — Разбира се, тук имаме хубав пансион, но, каквото и да говорим, пансионът не е дом. Затова нека веднага да тръгнем на лов за къща, преди да дойдат изпитите.
— Страхувам се, че ще е доста трудно — предупреди Присцила. — Не очаквай твърде много, Анн.
Но да намерят точно каквото искаха се оказа дори по-трудно, отколкото беше очаквала Присцила. Имаше къщи в изобилие, мебелирани и немебелирани, но една беше твърде голяма, друга твърде малка, една твърде скъпа, друга твърде далече от Редмънд. Изпитите главоломно наближиха и минаха. Дойде последната седмица от семестъра, а тяхната „къща на мечтите“, както я нарече Анн, си оставаше въздушна кула.
— Ще трябва да почакаме до есента — каза Присцила изтощено, докато се разхождаха в парка през един от онези прекрасни априлски дни с ветрец и синьо небе.
— Точно сега да не си разваляме хубавия следобед — каза Анн, като се оглеждаше в опиянение. Свежият хладен въздух бе напоен с аромата на боров балсам, а небето над тях бе кристалночисто и синьо — голяма обърната чаша с блаженство. — Днес пролетта пее в кръвта ми и примамливият април се носи из въздуха. Имам видения и сънища, Прис. Защото вятърът духа от запад. Обичам западния вятър. Пее за надежди и щастие. Когато духа източният вятър, винаги се сещам за потискащ дъжд, който удря по стрехите, и за тъжни вълни, които се разбиват в сивия бряг. Когато остарея, ще имам ревматизъм от източния вятър.
— Не е ли чудесно, когато хвърлиш зимните дрехи и се понесеш напред в пролетни? — разсмя се Присцила. — Не се ли чувстваш новородена?
— Всяка пролет е винаги нещо ново — каза Анн. — Нито една не прилича на другите. Винаги има някаква своя собствена сладост. Виж колко зелена е тревата около това малко езерце и как цъфтят върбите.
— А изпитите дойдоха и си отидоха — другата седмица ще си бъдем у дома.
— Радвам се — каза Анн замечтано. — Искам да направя толкова много неща. Искам да седна на стълбите при задния вход и да почувствам как духа вятърът над ливадите на господин Харисън. Искам да събирам папрат в Омагьосаната гора и теменужки в Теменужения дол. Спомняш ли си деня на нашия златен пикник, Присцила?
— Само ако можехме да намерим къща! — въздъхна Присцила. — Погледни Кингспорт, Анн — къщи, къщи навсякъде и нито една за нас.
— Спри, Прис. „Най-хубавото все още предстои.“ Както древните римляни, ще си намерим къща или ще си построим. В ден като този не съществува думата „неуспех“.
Те се помаяха в парка до залез-слънце, като се наслаждаваха на удивителното чудо, красота и великолепие на пролетния прилив. Тръгнаха си към къщи, както обикновено, по булевард „Спофърд“, за да изпитат удоволствието да погледнат „Дома на Пати“.
— Чувствам, че след малко ще се случи нещо вълшебно — „така ме сърбят пръстите“ — каза Анн, докато се изкачваха по склона. — Много хубаво чувство, като в книга с приказки. Присцила Грант, погледни натам и ми кажи истина ли е, или ми се привиждат разни неща?
Присцила погледна. Пръстите и очите на Анн не я бяха излъгали. На арката над портата на „Дома на Пати“ висеше малка скромна табела. На нея пишеше: „Дава се под наем, мебелирана. Питайте вътре“.