— Ако… ако можем да си позволим цената, която искате — поколеба се Анн.
Госпожица Пати каза исканата сума. Анн и Присцила се спогледаха. Присцила поклати глава.
— Страхувам се, че не можем да си го позволим — каза Анн, като преглътна разочарованието си. — Виждате ли, ние сме само бедни студентки в колеж.
— Колко можете да си позволите? — попита госпожица Пати, без да престава да плете.
Анн назова своята сума. Госпожица Пати кимна.
— Става. Не сме богати, но имаме достатъчно, за да отидем в Европа. Никога не съм била в Европа, никога не съм очаквала или искала да отида. Но племенницата ми, Мария Спофърд, си е наумила да отиде. Е, знаете, че млада жена не може да обикаля света сама.
— Не… предполагам, че не — измърмори Анн, като видя, че госпожица Пати говори напълно сериозно.
— Разбира се, че не може. Ще отсъстваме две години, може би три. Ще отплаваме през юни, ще ви изпратим ключа и ще оставим всичко в ред, за да се нанесете, когато искате. Ще си приберем няколко неща, особено ценни за нас, но всичко останало ще е на ваше разположение.
— Ще оставите ли порцелановите кучета? — попита Анн свенливо.
— Искате ли?
— О, те са прекрасни.
Лицето на Пати придоби доволно изражение.
— Много се гордея с тези кучета — каза тя важно. — Те са на повече от сто години и стоят от двете страни на камината, откакто брат ми Аарон ги донесе от Лондон преди петдесет години. Булевард „Спофърд“ е наречен на името на брат ми Аарон.
— Той беше чудесен човек — каза госпожица Мария, която проговори за пръв път. — Днес няма такива хора.
— Той ти беше добър чичо, Мария — каза госпожица Пати, видимо развълнувана. — Добре правиш, че си спомняш за него.
— Винаги ще си го спомням — каза госпожица Мария тържествено. — И в тази минута го виждам изправен пред огъня, с ръце под полите на сакото си, усмихва ни се.
Госпожица Мария извади носната си кърпичка и изтри очите си. Но госпожица Пати решително се завърна от света на спомените в реалността на бизнеса.
— Ще оставя кучетата там, където са, ако ми обещаете да бъдете много внимателни с тях — каза тя. — Казват се Гог и Магог. Гог гледа надясно, а Магог наляво. И още нещо. Не възразявате тази къща да се нарича „Домът на Пати“?
— Не, разбира се. Мислим, че е едно от най-хубавите неща в нея.
— Разумни сте — каза госпожица Пати с тон на удовлетворение. — Ще повярвате ли? Всички хора, които идваха тук да наемат къщата, искаха да свалят името й от вратата през времето на престоя си тук. Направо им казах, че името върви с къщата. Беше „Дом на Пати“, откакто брат ми Аарон ми я завеща, ще остане „Дом на Пати“, докато аз и Мария умрем. Не желаете ли да обиколите къщата и да я разгледате, след като направихме пазарлъка?
Разглеждането на къщата очарова момичетата още повече. До голямата всекидневна имаше кухня и малка спалня. Горе имаше три стаи, една голяма и две малки. Анн хареса особено едната от малките, която гледаше към големите борове, и се надяваше, че ще бъде нейна. Тапетите бяха в бледосиньо, имаше малка, старомодна тоалетна масичка със стенни свещници, както и ромбоиден прозорец с място за сядане под синя муселинена завеса, подходящо за учене или за мечтаене.
— Всичко е толкова прекрасно, ще се събудим и ще открием, че е било само мимолетен сън — каза Присцила, когато си тръгнаха.
— Госпожица Пати и госпожица Мария едва ли са направени от материала на сънищата — засмя се Анн. — Можеш ли да си ги представиш „да обикалят света“ — особено с тези шалове и бонета?
— Ще ги свалят, когато наистина започнат да пътешестват — каза Присцила. — Но зная, че ще си носят плетките навсякъде. Анн, ние ще живеем в „Дома на Пати“ — на булевард „Спофърд“. Още отсега се чувствам като милионерка.
— А аз като една от утринните звезди, които ни предвещаваха късмет — каза Анн.
Вечерта Фил Гордън се довлече до улица „Сейнт Джон“, трийсет и осем, и се хвърли на леглото на Анн.
— Момичета, уморена съм до смърт. Чувствам се като човека без страна — или не беше ли без сянка? Забравих кое точно. Както и да е, събирах си багажа.
— Изтощена, защото не си могла да решиш кои неща да опаковаш първо или къде да ги сложиш — разсмя се Присцила.
— Точно така. И когато бях натъпкала всичко някак си в куфара, открих, че съм прибрала на дъното куп неща, които исках за Университетския съвет. Трябваше да отключа отново старата вехтория и да ровя вътре цял час преди да извадя това, което исках. Кралице Анн, кажи нещо ободрително.