— Не можа да си намери мъж в Авонлий, ето какво — каза госпожа Рейчъл Линд презрително. — Казва, че според нея здравето й щяло да се подобри на Запад. Никога не бях чувала, че е зле със здравето.
— Джейн е добро момче — беше казала Анн предано. — Никога не се е опитвала да привлече вниманието, както някои други.
— О, тя никога не е преследвала момчетата, ако имаш това предвид — каза госпожа Рейчъл. — Но и тя би искала да се омъжи, както всички. Какво друго би я накарало да отиде на Запад, в някое затънтено място, чието единствено предимство е, че мъжете са много, а жените малко? Не ми ги говори на мен!
Но не към Джейн гледаше Анн в този ден на смут и изненади. Беше Руби Гилис, която седеше до нея в хора. Какво се беше случило с Руби? Тя беше по-хубава от всякога. Но сините й очи бяха твърде светли и искрящи, а цветът на бузите й трескаво червен. Въпреки това, тя беше много слаба, ръцете й, които държаха книгата с химни, бяха почти прозрачни от крехкост.
— Да не би Руби Гилис да е болна? — попита Анн госпожа Линд, когато се връщаха от църквата.
— Руби Гилис умира от скоротечна туберкулоза — каза госпожа Линд без недомлъвки. — Всички го знаят, освен самата тя и семейството й. Те не го признават. Щом ги попитам, отговарят, че е в отлично здраве. Тя не е в състояние да преподава, откакто получи оня пристъп на задух през зимата. Но казва, че през есента отново щяла да учителства, искала да е в училището на Белите пясъци. Ще бъде в гроба си, горкото момиче, когато отворят училището в Белите пясъци, ето какво.
Анн слушаше шокирана. Руби Гилис, старата й приятелка от училище, да умира? Беше ли възможно това? Руби, блестяща, весела кокетка! Не беше възможно да се свърже мисълта за нея с нещо такова като смъртта. Тя беше поздравила Анн сърдечно след църквата и я бе поканила на гости следващата вечер.
— Във вторник и сряда вечерта няма да съм тук — прошепна ликуващо. — Има концерт в Кармъди и вечеринка в Белите пясъци. Хърб Спенсър ще ме придружи. Той е най-новият ми приятел. Непременно ела утре. Умирам да си поговоря с теб. Искам да чуя за всичко, каквото си правила в Редмънд.
Анн знаеше, че Руби всъщност иска да й разкаже за последните си флиртове, но обеща да я посети, а Дайана предложи да дойде с нея.
— Отдавна исках да видя Руби — каза тя на Анн, когато тръгнаха от Грийн Гейбълс на другия ден вечерта. — Но не можех да отида сама. Толкова е ужасно да слушам как Руби бърбори по навик и как се преструва, че й няма нищо, дори когато едва говори от кашлицата. Тя се бори толкова отчаяно за живота си, но няма никакъв шанс, казват.
Момичетата вървяха мълчаливо надолу по червения сумрачен път. Червеношийките пееха вечерните си песни по високите върхове на дърветата, като изпълваха златния въздух с ликуващите си гласчета. Пискливите крясъци на жабите долитаха от сребристите блата и езера, над полето, където животът в семената беше започнал да се пробужда и да избуява от слънцето и дъждовете. Въздухът беше упоителен с дивия, сладък, здравословен аромат на млади малинови храсти. Бели мъгли се носеха из притихналите дерета и виолетови звезди блестяха меланхолично над бреговете на ручея.
— Какъв красив залез — каза Дайана. — Виж, Анн, като земна картина е! Този дълъг, нисък морав облак е брегът, а чистото небе по-нататък е като златно море.
— Ако можехме да отплуваме натам в лодката от лунна светлина, за която пишеше Пол в съчинението си навремето — спомняш ли си? — колко хубаво би било — каза Анн, като се пробуди от унеса си. — Мислиш ли, че там бихме могли да намерим всичките си вчерашни дни, Дайана — всички наши стари пролети и цветя?