— Недей! — каза Дайана. — Караш ме да се чувствам така, сякаш сме стари и животът е вече зад нас.
— Почти се почувствах така, откакто чух за бедната Руби — каза Анн. — Ако е истина, че умира, всяко друго тъжно нещо би могло също да е истина.
— Нямаш нищо против да се отбием за минутка у Илайша Райт, нали? — попита Дайана — Мама ме помоли да оставя тази купичка с желе за леля Атоса.
— Коя е леля Атоса?
— О, не си ли чувала? Тя е госпожа Самсон Коутс от Спенсървейл. — Лелята на госпожа Илайша Райт. Тя е леля и на татко. Съпругът й умря миналата зима и тя остана бедна и самотна, затова семейство Райт я взеха да живее при тях. Мама си мислеше, че трябва да я вземем ние, но татко отказа. Той не би живял с леля Атоса.
— Толкова ли е ужасна? — попита Анн разсеяно.
— Вероятно ще видиш какво представлява, преди да се измъкнем — каза Дайана важно. — Татко казва, че лицето й е като брадва — сече въздуха. Но езикът й е още по-остър.
В този късен час леля Атоса режеше картофи за разсад в кухнята на семейство Райт. Беше облечена в износен стар халат и сивата й коса определено беше мръсна. Леля Атоса не обичаше да я „заварват неглиже“, така че се държа троснато.
— О, ти ли си онази Анн Шърли? — каза тя, когато Дайана представи Анн. — Чувала съм за теб. — Тонът й внушаваше, че не е чувала нищо добро. — Госпожа Андрюс ми каза, че си се прибрала у дома. Каза, че доста си се развила.
Несъмнено леля Атоса мислеше, че има още много възможности за развитие. Тя не преставаше да кълца картофите енергично.
— Има ли смисъл да ви каня да седнете? — попита тя саркастично. — Разбира се, тук няма нищо забавно за вас. Всички излязоха.
— Мама ти изпраща тази малка купа желе от ревен — каза Дайана любезно. — Направи го днес и си помисли, че и ти би искала да го опиташ.
— О, благодаря — каза леля Атоса кисело. — Никога не съм обичала желето на майка ти, винаги го прави толкова сладко. Както и да е, ще се опитам да преглътна малко. Тази пролет нямам апетит. Не съм добре — продължи леля Атоса важно. — Но все още кретам. Хора без работа не са желани тук. Ако не ви притеснява много, ще благоволите ли да занесете желето в килера? Бързам да направя разсада тази вечер. Предполагам, дами като вас никога не се занимават с такава работа. Ще ви е страх да не си нараните ръцете.
— Аз режех картофен разсад преди да наемем фермата — усмихна се Анн.
— Аз все още го правя — разсмя се Дайана. — Рязах разсад три дни миналата седмица. Разбира се — добави тя дразнещо, — топях ръцете си в лимонов сок и си слагах ръкавици всяка вечер след работа.
Леля Атоса изсумтя.
— Предполагам, идеята е от онези глупави списания, които четеш непрекъснато. Чудя се как ти разрешава майка ти. Но тя винаги те е глезела. Всички бяхме на мнение, когато Джордж се ожени за нея, че няма да е подходяща съпруга за него.
Леля Атоса въздъхна дълбоко, сякаш всички предчувствия относно брака на Джордж Бари се бяха сбъднали напълно и в най-мрачен вид.
— Тръгвате си, нали? — попита тя, когато момичетата станаха. — Предполагам, не можете да намерите голямо развлечение в разговора със стара жена като мен. Толкова жалко, че момчетата не са у дома.
— Искаме да се видим с Руби Рилигза малко — обясни Дайана.
— О, всичко става за извинение, разбира се — каза леля Атоса дружелюбно. — Влизате и излизате, преди да имате време да кажете „добър ден“ като хората. Това е колежанският маниер, предполагам. Ще бъде по-умно да се пазите от Руби Гилис. Докторите казват, че туберкулозата прихваща. Знаех си, че Руби може да е прихванала нещо, като се е скитала по гости в Бостън миналата есен. Хората, които не ги свърта у дома, винаги хващат по някоя болест.
— Хората, които не ходят на гости, прихващат също разни болести. Понякога дори умират — каза Дайана.
— Тогава те не трябва да обвиняват себе си за това — отвърна леля Атоса. — Чух, че ще се омъжваш през юни, Дайана.
— Този слух не е истина — каза Дайана и се изчерви.
— Е, не го отлагай твърде дълго — отбеляза важно леля Атоса. — Скоро ще повехнеш, ти си само тен и коса. А семейство Райт са ужасно непостоянни. Трябва да носиш шапка, госпожице Шърли. Целият ти нос безобразно се обсипва с лунички. Господи, ти си червенокоса! Е, предполагам, всички сме такива, каквито ни е създал Бог! Поздрави Марила Кътбърт от мен. Не е идвала да ме види, откакто съм в Авонлий, но предполагам, не трябва да се оплаквам. Семейство Кътбърт винаги са се мислели за нещо повече, отколкото всички останали тук.