„Преди никога не съм се чувствала доволна, че Гилбърт си тръгва“, помисли си тя, полупрезрително, полугорчиво, докато вървеше сама нагоре по пътя. „Приятелството ни ще се развали, ако той продължи с тези глупости. Не трябва да се разваля — няма да го позволя. О, защо момчетата не могат да бъдат просто благоразумни!“
Анн се притесняваше от съмнението, че не беше точно „благоразумно“ усещането от топлия натиск на ръката на Гилбърт върху своята, което още не я напускаше, толкова ясно, както го беше почувствала за краткия миг. И още по-неблагоразумно беше, че усещането далеч не бе неприятно. То коренно се различаваше от резултата от подобно действие на Чарли Слоун, когато тя седеше навън с него през почивката между танците в Белите пясъци преди три дни. Анн изтръпна от неприятния спомен. Но проблемите с пламенните ухажори изчезнаха, когато влезе в неромантичната атмосфера на кухнята в Грийн Гейбълс, където едно осемгодишно момче плачеше сърцераздирателно на дивана.
— Какво е станало, Дейви? — попита Анн и го прегърна. — Къде са Марила и Дора?
— Марила слага Дора в леглото — изхлипа Дейви, — а аз плача, щото Дора се претърколи по външните стълби на мазето и си издра носа и…
— О, не плачи за това, скъпи. Разбира се, жал ти е за нея, но с плач няма да й помогнеш. Утре тя ще е добре. Плачът не помага на никого, малък Дейви, а пък…
— Не плача, щото Дора падна при мазето — каза Дейви с нарастваща горчивина. — Плача, щото не бях там да я видя как пада. Изглежда, винаги пропускам веселбата.
— О, Дейви! — Анн потисна едно избухване в смях. — Наричаш веселба да гледаш как горката малка Дора пада по стълбите и се наранява?
— Не се удари много — каза Дейви дръзко. — Разбира се, ако се беше пребила, наистина щеше да ми е мъчно, Анн. Но не е лесно да убиеш никого от семейство Кейт. Те са като Блуътови, мисля. Миналата сряда Хърб Блуът падна от плевнята и се търкулна надолу по улея за ряпата право в обора, където държат един ужасно див и злобен кон, и падна точно под копитата му. Но все пак оживя, отърва се само с три счупени кости. Госпожа Линд казва, че има хора, които не можеш да убиеш дори с брадва за месо. Госпожа Линд утре ли ще дойде тук, Анн?
— Да, Дейви, и се надявам, че винаги ще бъдеш много мил и добър с нея.
— Ще бъда мил и добър. Но тя ще ме слага ли да спя вечер, Анн?
— Може би. Защо?
— Щото — заяви Дейви извънредно решително, — ако не го прави, няма да си казвам молитвите пред нея, както пред теб, Анн.
— Защо не?
— Защото не мисля, че е хубаво да разговаряш с Бог пред непознати, Анн. Дора може да си казва нейните молитви пред госпожа Линд, ако иска, но аз няма. Ще чакам да си отиде и тогава ще ги казвам. Така няма ли всичко да е наред, Анн?
— Да, ако си сигурен, че няма да забравяш да ги казваш, малък Дейви.
— О, няма да забравя, бъди сигурна. Мисля, че да си казвам молитвите е много забавно. Но няма да бъде толкова забавно да ги казвам сам, колкото е да ги казвам на теб. Иска ми се да си беше останала у дома, Анн. Не виждам защо искаш да заминеш и да ни оставиш.
— Не точно искам, Дейви, но чувствам, че трябва да отида.
— Ако не искаш да ходиш, не трябва да го правиш. Ти си голяма. Когато аз порасна, няма да правя нищо, което не искам, Анн.
— Дейви, ще разбереш, че през целия си живот ще правиш това, което не искаш.
— Няма — отвърна Дейви категорично. — Хвани ме! Трябва да правя неща, които не искам, щото ти и Марила ще ме изпратите в леглото, ако не ги правя. Но когато порасна, няма да има никой, който да ми забранява да правя разни неща. Ще си прекарвам добре! Кажи, Анн, Милти Болтър рече, че майка му казала, че ти отиваш в колеж, за да си хванеш мъж. Така ли е, Анн? Искам да знам.
За миг Анн пламна от възмущение. После се разсмя, като си напомни, че грубата вулгарност на мисълта и речта на госпожа Болтър не могат да й навредят.
— Не, Дейви, не за това. Отивам да уча, да порасна и да усвоя много неща.
— Какви неща?
— прошепна на ухото му Анн.
— Но ако искаше да си хванеш мъж, как би го направила? Искам да знам — настояваше Дейви, за когото темата очевидно беше доста привлекателна.