— О, не е ли ужасна? — пое си дъх Дайана, докато бягаха надолу по пътеката.
— По-лоша е от госпожица Илайза Андрюс — каза Анн. — Но помисли си — да живееш целия си живот с име като Атоса! Не биха ли се вкиснали всички? Дайана — каза Анн с важен и поверителен тон, — знаеш ли, напоследък се чудех дали да не напиша разказ — достатъчно добър разказ, за да го публикуват?
— Защо не, разбира се, напиши. Преди години ти пишеше вълнуващи разкази в стария ни Клуб за разкази.
— Мислех си за това в последно време, но ме е страх да опитам, защото ако се проваля, ще бъде унизително.
— Веднъж чух Присцила да казва, че всички първи разкази на госпожа Морган били отхвърлени. Но аз съм сигурна, че няма да отхвърлят твоите, Анн, защото днес като че ли редакторите имат повече здрав разум.
— Маргарет Бъртън, едно момиче от трети курс в Редмънд, миналата зима написа разказ и го публикуваха в „Канадска жена“. Наистина мисля, че бих могла да напиша поне един толкова добър разказ.
— И ще го публикуваш ли в „Кандска жена“?
— Първо може да опитам в някое по-голямо списание.
— За какво ще бъде?
— Още не знам. Искам да намеря хубав сюжет. Смятам, че това е страшно необходимо от гледна точка на издателите. Единственото нещо, за което съм сигурна, е името на героинята. Тя ще се казва Аврил Лестър. Много е хубаво, не мислиш ли? Не казвай на никого, Дайана. Не съм го казвала на никого, освен на теб и на господин Харисън. Той не ме насърчи много. Каза, че в днешно време се пишат твърде много боклуци и че е очаквал от мен нещо по-добро след една година в колежа.
— Какво разбира от това господин Харисън? — попита Дайана презрително.
Завариха дома на семейство Гилис осветен и пълен с весели гости. Леонард Кимбъл от Спенсървейл и Морган Бел от Кармъди се гледаха косо през вестибюла. Няколко жизнерадостни момичета бяха наминали. Руби беше облечена в бяло, очите и бузите й блестяха. Тя се смееше и бъбреше непрестанно. След като си отидоха останалите момичета, тя заведе Анн на горния етаж, за да й покаже новите си летни дрехи.
— Остава ми да си ушия още една синя коприна, но е малко тежичка за лятна дреха. Мисля да я оставя за есента. Ще преподавам в Белите пясъци, знаеш ли? Харесва ли ти шапката ми? Твоята, с която беше на църква вчера, беше много кокетна. Но за мен бих искала нещо по-светло. Забеляза ли онези две смешни момчета долу? И двамата са твърдо решени да се бият. Не ме интересува нито един от тях. Харесвам Хърб Спенсър. Понякога наистина си мисля, че той е „Господин истинският“. По Коледа си мислех, че това е главният учител от Спенсървейл. Но открих нещо за него и го разлюбих. Едва не полудя, когато му дадох пътя. Щеше ми се тези две момчета да не бяха идвали тази вечер. Исках хубавичко да си поговоря с теб, Анн, и да ти разкажа цял куп неща. Винаги сме били добри приятелки, нали?
Руби прегърна през кръста Анн с нисък гърлен смях. Но очите им се срещнаха само за миг и зад целия блясък на Руби Анн видя нещо, което прободе сърцето й.
— Идвай често, обещай ми, Анн — прошепна Руби. — Идвай сама, искам да идваш.
— Добре ли си, Руби?
— Аз ли? Защо, чувствам се отлично. Никога не съм се чувствала по-добре през живота си. Разбира се, онзи задух миналата зима ме поизтощи. Но виж само цвета на лицето ми. Не приличам на инвалид, сигурна съм.
Гласът на Руби почти премина в писък. Тя свали ръката си от Анн, като че с презрение, и изтича надолу по стълбите, където беше по-весело от всякога. Тя бе толкова погълната да се позабавлява с двамата си обожатели, че Дайана и Анн се почувстваха изолирани и скоро си тръгнаха.
Дванадесета глава
— За какво мечтаеш, Анн?
Двете момичета се разхождаха една вечер в приказно кътче край потока. В него бяха потопени папрати, наболата трева беше зелена, а дивите круши ухаеха омайно.
Анн излезе от унеса си с щастлива усмивка.
— Измислях сюжета на моя разказ, Дайана.
— О, вече си го започнала? — извика Дайана, озарена от жив интерес.
— Написала съм само няколко страници, но хубаво съм го обмислила. Толкова време ми отне да намеря подходящ сюжет. Нито един от сюжетите, които имах на разположение, не подхождаше на момиче с име Аврил.
— Не можа ли да промениш името й?
— Не, беше невъзможно. Опитах, но не можах. Аврил е толкова реална за мен, че каквото и друго име да й дам, все си мислех за Аврил. Но най-накрая имам сюжет, който й подхожда. После дойде вълнуващото избиране на имена за всичките ми герои. Нямаш представа колко прекрасно е това. Лежах будна часове наред и си мислех за имената. Името на героя е Пърсивал Далримпъл.