— Дала ли си имена на всички герои? — попита Дайана замислено. — Ако не беше, щях да те помоля да именувам един — някое второстепенно действащо лице. Тогава ще чувствам, че и аз имам дял в историята.
— Можеш да именуваш малкото ратайче, което живее със семейство Лестър — съгласи се Анн. — Той единствен е още без име.
— Наречи го Реймънд Фицозбърн — предложи Дайана, която имаше цял склад от подобни имена в паметта си, реликви от стария Клуб за разкази, който тя, Анн, Джейн Андрюс и Руби Гилис бяха основали в ученическите си дни.
Анн поклати глава със съмнение.
— Страхувам се, че е твърде аристократично име за момче за всичко, Дайана. Не бих могла да си представя един Фицозбърн да храни прасета и да носи дърва, а ти?
Момчето за всичко в крайна сметка беше кръстено Робърт Рей, за да го наричат Боби при нужда.
— Колко, предполагаш, че ще ти платят за разказа? — попита Дайана.
Анн изобщо не бе мислила за това. Тя търсеше слава, а не презрени пари. Литературните й мечти бяха непокътнати от користни помисли.
— Ще ми позволиш да го прочета, нали? — помоли Дайана.
— Когато свърша, ще го прочета на теб и на господин Харисън и ще ви помоля да го подложите на сурова критика. Никой друг няма да го види, докато не го публикуват.
— Как ще завърши — щастливо или нещастно?
— Не съм сигурна. Бих искала краят да е нещастен. Веднъж чух професор Хамилтън да казва, че никой, освен гений не трябва да си позволява тъжен край. И — завърши Анн скромно — аз съм всичко друго, но не и гений.
— О, най-много обичам щастливия край. По-добре го остави да се ожени за нея — каза Дайана, която, особено след годежа си с Фред, мислеше, че така завършва всяка история.
— Но ти обичаш да плачеш над разни истории?
— Да, по средата. Но обичам накрая всичко да се оправи.
— Трябва една покъртителна сцена в разказа — каза Анн замислено. — Ще направя така, че Робърт Рей да се нарани при злополука и да има сцена на смърт.
— Не, не трябва да убиваш Боби — заяви Дайана през смях. — Той принадлежи на мен и аз искам да живее. Убий някой друг, ако трябва.
През следващите две седмици Анн се измъчваше или тържествуваше според настроението на литературните си търсения. Или ликуваше от блестяща идея, или изпадаше в отчаяние, защото някой противоречив герой не искаше да се държи прилично. Дайана не можеше да го разбере.
— Направи ги такива, каквито искаш — каза тя.
— Не мога — оплакваше се Анн. — Аврил е героиня, която трудно се поддава на контрол. Тя прави и казва неща, които никога не съм предвиждала за нея. Това разваля нещата и трябва да преписвам всичко отначало.
Най-накрая разказът беше завършен и Анн го прочете на Дайана в уединения фронтон над входа. Беше получила своята „покъртителна сцена“, без да жертва Робърт Рей. Дайана бе на висотата на положението и плака както се полага, но когато дойде краят, изглеждаше леко разочарована.
— Защо уби Морис Ленъкс? — попита тя с укор.
— Той беше злодеят — възпротиви се Анн. — Трябваше да бъде наказан.
— Харесвам го най-много от всички — каза безразсъдната Дайана.
— Е, той е мъртъв и ще трябва да си остане мъртъв — каза Анн с известно презрение. — Ако го бях оставила жив, щеше да продължи да преследва Аврил и Пърсивал.
— Ако го беше променила?
— Нямаше да е романтично. Освен това щеше да направи разказа твърде дълъг.
— Това е изтънчен разказ, Анн, ще те направи известна, сигурна съм. Имаш ли заглавие?
— Нарекох го „Аврил изкупва вината си“. Не звучи ли прекрасно? Дайана, кажи ми откровено, виждаш ли някакви грешки в историята ми.
— Е — поколеба се Дайана, — онази част, където Аврил прави кейка, не ми изглежда достатъчно романтична, за да е в съзвучие с останалото. Това би направил всеки. Героините не трябва да готвят, мисля.
— Защо, точно тук идва хуморът и това е една от най-добрите части в целия разказ — каза Анн.
Дайана благоразумно се въздържа от по-нататъшна критика, но беше много по-трудно да се угоди на господин Харисън. Първо й каза, че има твърде много описания в целия разказ.
— Махни всичките тези цветисти описания — каза той безсърдечно.