Анн имаше неприятното убеждение, че господин Харисън е прав и се принуди да задраска повечето от любимите си описания, за да задоволи придирчивия господин Харисън.
— Изхвърлих всички описания, освен залеза — каза тя най-накрая. — Просто не можех да се лиша от него. Беше най-хубавото.
— Няма нищо общо с историята — каза господин Харисън. — И не е трябвало да поставяш мястото на действието сред богати хора от града. Какво знаеш за тях? Защо не го постави тук, в Авонлий — като промениш името, разбира се, за да не помисли госпожа Рейчъл Линд, че тя е героинята.
— О, никога не бих го направила — възрази Анн. — Авонлий ми е най-скъпото място на света, но не е напълно романтично за сцена на действието.
— Смея да кажа, че в Авонлий е имало романтика — както и много трагедии — каза сухо господин Харисън. — Но твоите хора не приличат на истински. Говорят твърде много и използват твърде високопарен език. На едно място Далримпъл говори цели две страници и не дава на момичето да си отвори устата. Ако го беше направил в реалния живот, тя щеше да го изхвърли.
— Не вярвам — каза Анн категорично. Тайно в душата си тя вярваше, че красивите, поетични думи, казани на Аврил, биха спечелили напълно сърцето на всяко момиче. Освен това, беше отвратително да чуе, че Аврил, величествената, царствена Аврил „изхвърля“ някого. Аврил „отпращаше поклонниците си“.
— Както и да е — обобщи безпощадният господин Харисън. — Не виждам защо Морис Ленъкс не я спечелва. Той е два пъти по мъж от другия. Правил е лоши неща, но ги е оправил. Пърсивал няма време за нищо друго, освен за витаене в облаците.
„Витаене“. Това беше още по-лошо от „изхвърляне“!
— Морис Ленъкс е злодеят — каза Анн възмутено. — Не разбирам защо всички го харесват повече, отколкото Пърсивал.
— Пърсивал е прекалено добър. Той дразни. Следващият път, когато описваш някой герой, сложи малко от пикантната човешка природа в него.
— Аврил не би могла да се омъжи за Морис. Той е лош.
— Тя би могла да го превъзпита. Можеш да превъзпиташ един мъж, не можеш да превъзпиташ медуза, например. Историята ти не е лоша — признавам, доста е интересна. Но ти си твърде млада, за да напишеш подобна история, която си заслужава. Изчакай десет години.
Анн реши следващия път, когато напише разказ, да не моли никого да се изказва за него. Беше толкова обезкуражаващо. Тя не прочете разказа си на Гилбърт, макар че му беше казала за него.
— Ще видиш дали е успешен, когато го публикуват, Гилбърт, но ако е катастрофа, никой никога няма да го види.
Марила не знаеше нищо за авантюрата. Анн си представяше как чете разказа от списанието на Марила, като я кара да се възхищава от него — във въображението всичко е възможно — и после тържествуващо се обявява за автора.
Един ден Анн занесе в пощата дълъг, обемист плик, адресиран с очарователната наивност на младостта и неопитността до най-голямото от „големите“ списания. Дайана беше толкова развълнувана, колкото и Анн.
— След колко време, предполагаш, че ще ти отговорят? — попита тя.
— Не би трябвало да е по-късно от две седмици. О, колко щастлива и горда ще бъда, ако го приемат!
— Разбира се, ще го приемат, и после ще ти поискат да им изпратиш още. Някой ден можеш да си известна като госпожа Морган, Анн, и тогава аз ще бъда страшно горда, че те познавам — каза Дайана, която притежаваше необикновеното качество да се възхищава всеотдайно на дарбите и успехите на приятелите си.
Последва седмица на ослепителни мечти, след това дойде горчивото пробуждане. Една вечер Дайана откри Анн във фронтона над входа със странен поглед. На масата лежаха дълъг плик и измачкан ръкопис.
— Анн, да не би да са ти върнали разказа? — извика Дайана невярващо.
— Да — каза Анн лаконично.
— Този издател трябва да е луд. Какво основание посочи?
— Никакво. Има само малка бележка, отпечатана на пишеща машина, в която се казва, че е неподходящ.
— Никога не съм очаквала кой знае какво от това списание — каза Дайана разпалено. — Разказите в него не са и наполовина интересни, колкото в „Канадска жена“, макар че е толкова скъпо. Предполагам, редакторът има предразсъдъци към всички, които не са янки. Не се отчайвай, Анн. Спомни си как са връщали разказите на госпожа Морган. Изпрати твоя в „Канадска жена“.
— Сигурно ще го изпратя — каза Анн, като събра кураж. — А ако го публикуват, ще изпратя на онзи американски редактор копие с посвещение. Но ще махна залеза. Мисля, че господин Харисън беше прав.