Залезът беше махнат. Но въпреки това героично осакатяване, редакторът на „Канадска жена“ върна „Аврил изкупва вината си“ толкова бързо, че възмутената Дайана заяви, че не е възможно изобщо да е прочел ръкописа и се закле, че веднага ще прекрати абонамента си за списанието. Анн прие този втори отказ с отчаяно спокойствие. Тя заключи разказа в куфара на тавана, където почиваха приказките от стария Клуб за разкази. Но първо отстъпи на настойчивите молби на Дайана и й даде един екземпляр.
— Това е краят на литературните ми амбиции — каза тя с огорчение.
Не спомена за случилото се на господин Харисън, но една вечер той я попита направо дали са приели разказа й.
— Не, редакторът не го взе — отвърна кратко тя.
Господин Харисън погледна отстрани зачервения й нежен профил.
— Е, надявам се, че ще продължиш да ги пишеш — каза той окуражително.
— Не, никога няма да се опитвам да пиша разкази — заяви Анн с отчаяната безвъзвратност на деветнайсетгодишните, когато им затръшнат вратата в лицето.
— Аз не бих се предал напълно — каза господин Харисън замислено. — Бих написал друг разказ след време, но не бих отегчавал издателите с него. Бих описал хора и места, които познавам, бих накарал своите герои да говорят на всекидневен английски. Бих оставил слънцето да изгрява и да залязва по обикновения му тих начин, без да вдигам много шум около този факт. Ако реша изобщо да включа злодеи, бих им дал шанс, Анн, бих им дал шанс. На света има някои ужасни хора, предполагам, но трябва дълго да обикаляш, за да ги откриеш — макар госпожа Линд да вярва, че всички ние сме лоши. Но повечето от нас имат малко доброта някъде в себе си. Продължавай да пишеш, Анн.
— Не. Беше глупаво от моя страна да се опитвам. Когато завърша Редмънд, ще се придържам към учителстването. Аз мога да преподавам. Не мога да пиша разкази.
— Когато завършиш Редмънд, ще е дошло време да си намериш съпруг — каза господин Харисън. — Не вярвам в прекалено дългото отлагане на женитбата, както направих аз.
Анн стана и закрачи към къщи. Понякога господин Харисън беше наистина непоносим. „Изхвърляне“, „витаене в облаците“ и „намиране на съпруг“. Ох!
Тринадесета глава
Дейви и Дора бяха готови за неделното училище. Щяха да отидат сами, което не се случваше често, защото госпожа Линд винаги посещаваше неделното училище. Но тя си беше изкълчила глезена и куцаше, затова щеше да си остане у дома тази сутрин. Близнаците щяха да представляват семейството в църквата, защото Анн беше заминала предишната вечер да прекара неделята с приятели в Кармъди, а Марила страдаше от главоболие.
Дейви слезе по стълбите бавно. В джоба си имаше един цент за волните пожертвувания в неделното училище и пет цента за касата на църквата. В едната си ръка носеше библия, а в другата тримесечника на неделното училище. Беше научил урока си и златния цитат от Библията отлично.
Госпожа Линд излезе куцукайки от кухнята си, когато Дейви се присъедини към Дора.
— Чист ли си? — попита го тя строго.
— Да, не си ли личи — отвърна Дейви и се начумери предизвикателно.
Госпожа Рейчъл въздъхна. Тя имаше подозрения относно врата и ушите на Дейви. Но знаеше, че ако се опита да предприеме лична проверка, Дейви най-вероятно ще си плюе на петите, а тя не можеше да го преследва днес.
— Добре, дръжте се прилично — предупреди ги тя. — Не ходете в прахта. Не се спирайте на входа на църквата да разговаряте с други деца. Не се въртете на местата си. Не забравяйте златния цитат. Не губете парите за пожертвуванията и не забравяйте да ги пуснете в касичката. Не си шушнете по време на молитвата и не забравяйте да внимавате по време на службата.
Дейви не я удостои с отговор. Той закрачи надолу по пътя, следван от покорната Дора. Но той кипеше вътрешно. Дейви беше страдал или си мислеше, че страда, много пъти от ръцете и езика на госпожа Рейчъл Линд, откакто тя дойде в Грийн Гейбълс, защото госпожа Линд не можеше да живее с никого, било на девет или на деветдесет години, без да се опитва да го възпитава. И беше тъкмо предишния ден следобед, когато се беше намесила да убеди Марила да не позволява на Дейви да отиде на риба с момчетата на Тимъти Котън. Дейви още беше бесен.
Щом излезе от пътя, Дейви спря и изви лицето си в нечовешки и страховит гърч, така, че Дора се изплаши.
— Да върви по дяволите — избухна Дейви.
— О, Дейви, недей да ругаеш — зяпна Дора от уплаха.