Анн седна в леглото си сънена.
— Дейви, ти ли си? Какво има?
Една фигура в бяло се втурна през стаята и скочи в леглото.
— Анн — захлипа Дейви, като обви с ръце врата й. — Страшно се радвам, че се върна. Не можех да заспя, преди да кажа на някого.
— Да кажеш на някого какво?
— Колко съм нещастен!
— Защо си нещастен, скъпи?
— Защото днес бях много лош, Анн. О, бях страшно лош — по-лош от всякога.
— Какво си направил?
— О, страх ме е да ти кажа. Никога вече няма да ме обичаш, Анн. Не можах да си кажа молитвите тази вечер. Не можах да разкажа на Господ какво съм направил. Ще ме е срам, ако узнае.
— Но Той и без това е разбрал, Дейви.
— Така каза и Дора. Но аз си помислих, че Той може би не го е забелязал веднага. Както и да е, по-добре да ти разкажа отначало.
— Какво си направил?
Всичко излезе отведнъж:
— Избягах от неделното училище и отидох на риба с децата на Котън и казах толкова опашати лъжи на госпожа Линд — ох, най-малко половин дузина — и… и… казах една ругатня, Анн — почти ругатня, и нагрубих Бог с различни епитети.
Беше тихо. Дейви не знаеше какво да мисли. Толкова ли беше шокирана Анн, че никога вече нямаше да му проговори?
— Анн, какво ще правиш с мен? — прошепна той.
— Нищо, скъпи. Вече си наказан, мисля.
— Не, не съм. Никой не ми е направил нищо.
— Ти си много нещастен, откакто си постъпил лошо, нали?
— Точно така! — натърти Дейви.
— Това е твоята съвест, която те е наказала, Дейви.
— Какво е моята съвест? Искам да знам.
— То е нещо в теб, Дейви, което винаги ти казва дали постъпваш лошо и те прави нещастен, ако продължаваш да го правиш. Не си ли забелязал?
— Да, но не знаех какво е. Бих желал да го нямам. Щях да живея много по-весело. Къде е съвестта ми, Анн? Искам да знам. В стомаха ли е?
— Не, в душата ти — отвърна Анн, благодарна на тишината, защото сериозността трябваше да се запази в критични случаи.
— Тогава, предполагам, че не мога да се очистя от нея — каза Дейви с въздишка. — Ще ме издадеш ли на Марила и госпожа Линд, Анн?
— Не, скъпи, няма да кажа на никого. Ти съжаляваш, че си бил непослушен, нали?
— Можеш да се обзаложиш!
— И никога вече няма да си толкова лош?
— Не, но… — добави Дейви предпазливо. — Може да бъда лош по друг начин.
— Няма да говориш лоши думи и да бягаш в неделя, да казваш лъжи, за да прикриеш греховете си?
— Не. Не си заслужава — каза Дейви.
— Добре, Дейви, само кажи на Бог, че съжаляваш и Го помоли да ти прости.
— Ти прощаваш ли ми, Анн?
— Да, скъпи.
— Тогава — каза Дейви развеселен — не ме е грижа дали Бог ми прощава, или не.
— Дейви!
— Ох, ще Го помоля, ще Го помоля — каза бързо Дейви, като се смъкна от леглото, убеден от тона на Анн, че е казал нещо ужасно. — Нямам нищо против да Го помоля, Анн. Моля те, Господи, страшно съжалявам, че се държах лошо днес и ще се опитам винаги да бъда добър в неделя и моля Те да ми простиш. Ето, Анн.
— Добре, а сега тичай в леглото като добро момче.
— Не се чувствам вече нещастен. Чувствам се добре. Лека нощ.
— Лека нощ.
Анн се отпусна на възглавниците си с въздишка на облекчение. О, колко й се спеше! Още секунда…
— Анн!
Дейви пак беше до леглото й. Анн с мъка отвори очи.
— Сега пък какво има, скъпи? — попита тя, като се опита да прогони нетърпеливата нотка в гласа си.
— Анн, виждала ли си как плюе господин Харисън? Смяташ ли, че ако се упражнявам усилено, ще мога да се науча да плюя точно като него?
Анн седна в леглото.
— Дейви Кейт — каза тя. — Върви направо в леглото си и ме остави! Върви!
Дейви се подчини на заповедта.
Четиринадесета глава
Анн седеше с Руби Гилис в градината на семейство Гилис, след като денят беше преминал мързеливо през нея и беше свършил. Беше топъл, задимен летен следобед. Светът цъфтеше в пълния си блясък.
Анн се беше отказала от разходка на лунна светлина до Белите пясъци, за да прекара вечерта с Руби. Беше прекарала така много вечери това лято, макар често да се чудеше с какво помага и понякога си отиваше у дома, решена, че повече не може да ходи там.