Руби ставаше все по-бледа с отминаването на лятото. Беше се отказала от училището в Белите пясъци — „баща й смятал, че е по-добре да не учителства до Нова година“. Ръкоделието все по-често падаше от ръцете й, твърде уморени, за да го държат. Но тя винаги беше весела, изпълнена с надежди, винаги дърдореше и шушукаше за обожателите си, за техните съперничества и огорчения. Това правеше посещенията тежки за Анн. Онова, което някога беше глупаво или забавно, сега беше ужасно — смъртта надничаше през фалшивата маска на живота. При това Руби се залепваше за нея и не й позволяваше да си тръгне, докато не й обещаеше, че скоро ще дойде пак. Госпожа Линд мърмореше срещу честите посещения на Анн и заявяваше, че ще хване туберкулоза. Дори Марила беше подозрителна.
— Всеки път, когато ходиш при Руби, се връщаш у дома с изтощен вид — каза тя.
— Толкова е тъжно и страшно — каза Анн с нисък глас. — Руби сякаш ни най-малко не осъзнава състоянието си. И все пак някак си чувствам, че тя се нуждае от помощ, копнее за нея. А аз искам да й помогна, но не мога. През цялото време, докато съм с нея, се чувствам така, сякаш я гледам как се сражава с невидим враг — опитва се да го отблъсне с крехките си сили. Ето защо се прибирам уморена.
Но тази вечер Анн не го усещаше толкова остро. Руби беше странно спокойна. Не каза нито дума за вечеринки, разходки с двуколки, дрехи и „мъже“. Тя лежеше в хамака, до нея ръкоделието й бе недокоснато, а раменете й бяха загърнати с бял шал. Дългите й руси плитки — колко й беше завиждала Анн за тези красиви плитки навремето в училище! — висяха от двете й страни. Беше извадила фибите — от тях я боляла главата. В момента трескавата руменина беше изчезнала и тя бе бледа и приличаше на малко дете.
Точно под дома на семейство Гилис беше църквата със старото гробище зад нея.
— Колко странно изглежда гробището на лунна светлина! — каза изведнъж Руби. — Колко призрачно! — потрепери тя. — Анн, не след дълго и аз ще лежа там. Ти, Дайана и останалите ще минавате покрай мен, пълни с живот — а аз ще съм там — в старото гробище — мъртва!
Анн се стресна от изненада. Няколко минути не можа да проговори.
— Знаеш, че е така. Нали? — настоя Руби.
— Да, зная — отговори Анн с глух глас. — Скъпа Руби, зная.
— Всички знаят — каза огорчено Руби. — И аз го зная — знаех го през цялото лято, макар че не си признавах. Анн — тя се протегна и сграбчи ръката й умолително, импулсивно, — не искам да умра. Страхувам се да умра.
— Защо се страхуваш, Руби? — тихо попита Анн.
— Защото… защото… О, не се страхувам, освен от това, че ще отида в рая, Анн. Аз съм член на църквата. Но… всичко ще бъде съвсем различно. Все мисля и мисля, и все повече ме е страх… и… и… мъчно ми е за дома. Раят сигурно е много хубав, разбира се, така пише в Библията… Но, Анн, няма да е това, с което съм свикнала.
Анн си спомни една история, чута от Филипа Гордън — история за някакъв старец, който беше казал почти същото за света. Тогава им беше прозвучало смешно. Но сега не изглеждаше ни най-малко смешно, когато идваше от бледите, треперещи устни на Руби. Беше тъжно, трагично и истина! Раят можеше да не е това, с което беше свикнала Руби. Във веселия й лекомислен живот, в нейните ограничени представи и стремежи не бе имало нищо, което да я подготви за тази велика промяна. Анн безпомощно търсеше думи, с които да я подкрепи. Какво ли можеше да каже?
— Аз мисля, Руби — започна колебливо, — че вероятно имаме много погрешна представа за рая — какво е той и какво ни очаква там. Не мисля, че много се различава от живота тук, както, изглежда, смятат повечето хора. Вярвам, че там ние просто продължаваме да живеем, почти както живеем тук, и продължаваме да сме същите. Само че ще бъде по-лесно да сме добри и да се стремим към най-възвишеното. Ще бъдат премахнати всички препятствия и затруднения и ние ще прогледнем. Не се страхувай, Руби.
— Не мога да не се страхувам — каза Руби жалостиво. — Дори ако онова, което казваш за рая, е истина — а ти не можеш да си сигурна — може да е така само в представите ти, но няма да е точно същото. Не може да бъде. Искам да продължа да живея тук. Толкова съм млада, Анн. Не съм изживяла живота си. Толкова силно се борих за живота си — а няма никакъв смисъл — ще трябва да умра — и да оставя всичко, което обичам.
Анн седеше и болката беше непоносима. Тя не беше способна да казва успокояващи лъжи. И всичко, което казваше Руби, беше страшната истина. Тя оставяше всичко, което обичаше. Тя беше трупала съкровищата си само на земята. Бог щеше да се погрижи за Руби там — вярваше Анн — тя щеше да разбере. Но сега не беше чудно, че душата й се беше вкопчила със сляпа безпомощност в единствените неща, които познаваше и обичаше.