Руби се надигна на едната си ръка и вдигна светлите си красиви сини очи към лунното небе.
— Искам да живея — каза тя с треперещ глас. — Искам да живея, като другите момичета. Аз… аз искам да се омъжа, Анн… и… и… да си имам дечица. Знаеш, че винаги съм обичала бебета, Анн. А и горкият Хърб… той… той ме обича и аз го обичам, Анн. Останалите не означаваха нищо за мен, но той означава — и ако можех да живея, щях да съм негова съпруга и щях да съм толкова щастлива. О, Анн, трудно е.
Руби падна обратно на възглавниците си и захълца конвулсивно.
— Радвам се, че ти го казах, Анн — прошепна тя. — Помогна ми да си кажа всичко. Денем, когато около мене имаше хора и всичко беше весело, не ми беше толкова трудно да не мисля за това. Но нощем, когато не можех да спя, беше ужасно, Анн. Тогава не можех да избягам. Смъртта просто идваше и ме зяпаше в лицето, докато ми се щеше да закрещя от страх.
— Но ти повече няма да се страхуваш, Руби, нали? Ще бъдеш смела и ще вярваш, че всичко ще бъде наред.
— Ще се опитам. Ще размисля над думите ти и ще се опитам да вярвам. И ти ще идваш колкото често можеш, нали, Анн?
— Да, скъпа.
— То… няма да е след много дълго време. Чувствам, че е така. И по-добре ти да си тук, отколкото някой друг. Винаги съм те харесвала най-много в сравнение с всички други момичета, с които ходехме на училище. Ти никога не си била ревнива или подла като някои от тях. Горката Ем Уайт дойде вчера да ме види. Спомняш си, Ем и аз бяхме големи приятелки три години в училище. И после се скарахме по време на училищния концерт. Не е ли странно как не се разбират хората, Анн?
— Повечето беди в живота идват от неразбирането — каза Анн. — Сега трябва да си тръгвам, Руби. Става късно, а ти не трябва да стоиш навън на влагата.
— Ще дойдеш ли пак скоро?
— Да, много скоро. И ако мога да ти помогна с нещо, много ще се радвам.
— Зная. Ти вече ми помогна. Сега нищо не изглежда толкова страшно. Лека нощ, Анн.
— Лека нощ, скъпа.
Анн тръгна към къщи много бавно в лунната светлина. Вечерта беше променила нещо за нея. Животът имаше друго значение, по-дълбок смисъл. На повърхността си вървеше по един и същи начин, но в дълбочина беше объркан. С нея не трябваше да бъде така, както с бедната пеперуда Руби. Животът в рая трябва да започва тук, на земята.
Тази хубава вечер в градината беше последна. Анн никога вече не видя Руби жива. Следващата вечер ОПСА даде прощална вечеринка на Джейн Андрюс преди заминаването й на Запад. И докато леките стъпки танцуваха, блестящите очи се смееха и веселите езици дърдореха за една душа от Авонлий, дойде призовка, която не можеше да бъде пренебрегната или избегната. На следващата сутрин мълвата тръгна от къща на къща с вестта, че Руби Гилис е мъртва. Беше умряла в съня си, безболезнено и спокойно, и на лицето й имаше усмивка. Сякаш, в края на краищата, смъртта беше дошла като добър приятел, за да я преведе през прага, вместо зловещото видение, от което се бе ужасявала Руби.
Госпожа Рейчъл Линд каза категорично след погребението, че Руби Гилис е най-красивият труп, който някога е виждала. За нейната красота, както лежеше в бяло сред нежните цветя, които Анн беше наредила около нея, си спомняха и говореха години след това в Авонлий. Анн гледаше надолу през пелена от сълзи към някогашната си приятелка в игрите и си мислеше, че е видяла лицето, което Бог беше предвидил за Руби, и я запомни така завинаги.
Госпожа Гилис извика Анн настрани в една празна стая, преди погребалната процесия да тръгне от къщата, и й подаде малък пакет.
— Искам да вземеш това — хлипаше тя. — Руби би желала да го вземеш. Това е бродираната покривка за средата на масата, над която работеше. Не е довършена — иглата е още там, където горките й малки пръстчета са я оставили за последен път в следобеда, преди да умре.
— Винаги остава недовършена работа — каза госпожа Линд със сълзи в очите. — Но, предполагам, винаги има кой да я довърши.
— Колко трудно е да осъзнаем, че някой, когото винаги сме познавали, може наистина да е мъртъв — каза Анн, когато тя и Дайана тръгнаха към къщи. — Руби почина първа от съучениците ни.
— Така е — каза Дайана неловко.