— Руби Гилис беше момиче, което страшно обичаше да се смее — каза Дейви изведнъж. — Ще се смее ли толкова в рая, колкото в Авонлий, Анн? Искам да знам.
— Да, мисля, че ще се смее — каза Анн.
— О, Анн — възрази Дайана с доста притеснена усмивка.
— Е, защо не, Дайана? — попита Анн сериозно. — Смяташ ли, че в рая никога няма да се смеем?
— О, аз… аз не знам — запъна се Дайана. — Не изглежда правилно, някак си. Знаеш, че е доста страшно да се смееш в църквата.
— Но раят няма да е като църквата през цялото време — каза Анн.
— Надявам се да не е — каза Дейви натъртено. — Ако е като църквата, аз не искам да ходя там. Църквата е ужасно скучна. Както и да е, в момента не смятам да ходя в рая. Смятам да живея сто години като господин Томас Блюет от Белите пясъци. Той казва, че е стигнал тази възраст, защото винаги пушел тютюн, а той убивал всички микроби. Скоро ще мога ли да пуша тютюн, Анн?
— Не, Дейви, надявам се никога да не употребяваш тютюн — каза Анн разсеяно.
— Тогава как ще се чувстваш, ако микробите ме убият? — попита Дейви.
Петнадесета глава
— Още една седмица и отново в „Редмънд“ — каза Анн.
Тя беше радостна, че се връща при работата, уроците и приятелите от „Редмънд“. Оформяха се и някои приятни видения за „Дома на Пати“. В мисълта за него имаше и приятното чувство на домашен уют, макар никога да не беше живяла там.
— Не всички уроци на живота се научават в колеж — мислеше си тя. — Животът ги преподава навсякъде.
Но последната седмица от тази приятна ваканция беше провалена за Анн от едно от онези дяволити събития, които са като преобърната наопаки мечта.
— Писала ли си други разкази напоследък? — попита господин Харисън сърдечно една вечер, когато Анн пиеше чай с него и с госпожа Харисън.
— Не — отвърна Анн доста хладно.
— Е, не исках да те обидя. Оня ден госпожа Хайрам Слоун ми каза, че един голям плик, адресиран до фирмата „Ролингс“ за изпитан бакпулвер в Монреал, бил пуснат в кутията на пощата преди един месец, и тя подозираше, че някой кандидатства за наградата за най-добър разказ, представящ името на бакпулвера. Тя каза, че то не се споменавало в твоята творба, но аз си помислих, че подателят си ти.
— Разбира се, че не! Видях обявата за наградата, но никога не бих и сънувала да се състезавам за нея. Мисля, че би било напълно безсрамно да напиша разказ, за да рекламирам бакпулвер.
Така се изказа Анн — надменно, като дори не сънуваше какво море от унижение я очаква. Същата вечер Дайана се появи със светнали очи и порозовели бузи, носеше писмо.
— Анн, ето едно писмо за теб. Бях в пощата, затова реших да го донеса. Бързо го отвори. Ако е това, което си мисля, ще умра от радост.
Анн, стресната, отвори писмото и погледна написания на машина текст.
До госпожица Анн Шърли
Грийн Гейбълс
Авонлий, Остров П. Е.
Скъпа Мадам,
Имаме огромното удоволствие да Ви уведомим, че Вашият очарователен разказ „Аврил изкупва вината си“ спечели наградата от двайсет и пет долара, обявена в нашия конкурс. Приложено Ви изпращаме чека. Уреждаме публикуването на разказа в няколко известни канадски вестника и възнамеряваме също да го отпечатаме под формата на брошура за разпространение сред нашите редовни клиенти. С благодарност за интереса, който сте показали към нашето изделие.
Оставаме искрено Ваши
Компания „Ролингс“
за изпитан бакпулвер
— Не разбирам — недоумяваше Анн.
Дайана плесна с ръце.
— Знаех си, че ще спечели наградата — бях сигурна. Аз пратих разказа ти за конкурса, Анн.
— Дайана… Бари!
— Да, аз го изпратих — каза Дайана и ликуващо се настани на леглото. — Когато видях обявата, веднага си помислих за твоя разказ и първо щях да те помоля да го изпратиш. Но после се уплаших, че няма да искаш — толкова малко вяра ти беше останала. Така че реших да изпратя екземпляра, който ми даде, и да не ти казвам нищо. После, ако разказът ти не спечелеше наградата, ти никога нямаше да узнаеш и нямаше да си огорчена, защото разказите, които се отхвърлят, не се връщат, а ако спечелеше, щеше да е такава прекрасна изненада.
Дайана не беше най-проницателната сред смъртните, но точно в този момент тя разбра, че Анн не изглежда опиянена от радост. Изненадата беше налице, без съмнение, но къде беше възторгът?
— Анн, не изглеждаш ни най-малко доволна! — възкликна тя.