— По-добре попитай госпожа Болтър — каза Анн безразсъдно. — Мисля, че тя знае повече за тази процедура, отколкото аз.
— Ще я попитам, когато я видя следващия път — каза Дейви сериозно.
— Дейви! Да не си посмял! — изкрещя Анн, като осъзна грешката си.
— Но ти току-що ми каза да го направя — запротестира Дейви обидено.
— Време е да си лягаш — нареди Анн, за да се измъкне.
След като Дейви отиде да си легне, Анн слезе до остров Виктория и седна там в усамотение, обвита в тънка пелена осветен от луната мрак, докато водата около нея шумеше с потока и вятъра. Анн винаги беше обичала този ручей, беше градила много мечти над бляскавите му води. Тя забрави за изгарящите от любов младежи и за пиперливите изказвания на завистливите съседи, за всички проблеми на девичеството. Във въображението си отплува към приказни морета, които мият далечните искрящи брегове на „усамотени вълшебни земи“, където се скитат изгубените Атланта и Елисей, със звездата вечерница за водач, към земята на Желанията на сърцето. И се чувстваше по-добре в тези мечти, отколкото в действителността. Защото видимите неща отминават, но невидимите са вечни.
Втора глава
Следващата седмица напредваше бързо, запълнена с безброй „последни неща“, както ги наричаше Анн. Трябваше да бъдат направени и получени визити за сбогуване, приятни или не толкова, в зависимост дали посетителите и посещаваните искрено споделяха надеждите на Анн, или мислеха, че тя е твърде припряна поради отиването си в колежа и че тяхно задължение е „да й посмачкат фасона“.
ОПСА (Общество за подобряване на село Авонлий) даде прощално празненство в чест на Анн и Гилбърт една вечер в дома на Джоузи Пай. Бяха избрали тази къща, отчасти защото домът на господин Пай беше голям и удобен, отчасти защото с основание подозираха, че момичетата на Пай щяха да бъдат изолирани, ако не беше прието предложението им да осигурят къща за празненството. Прекараха много приятно, момичетата на Пай бяха любезни, не казаха и не направиха нищо, с което да нарушат хармонията — а това не им беше навик. Джоузи бе необичайно приветлива — толкова, че каза снизходително на Анн:
— Новата рокля ти отива, Анн. Наистина изглеждаш почти хубава с нея.
— Колко мило от твоя страна — отвърна Анн и завъртя очи.
Чувството й за хумор се развиваше и подхвърлянията, които биха я наскърбили на четиринадесетгодишна възраст, сега ставаха просто повод за веселие. Джоузи подозираше насмешка в дяволития поглед на Анн. Но тя се задоволи само да прошепне на Гърти, докато слизаха по стълбите, че сега, когато отива в колеж, Анн Шърли още повече ще си навири носа — ще видиш!
Цялата „стара тайфа“ беше там, жизнерадостна, увлечена, излъчваща младежка безгрижност. Дайана Бари, с порозовели страни и трапчинки, до нея като сянка верният Фред; Джейн Андрюс, спретната, благоразумна и скучна; Руби Гилис, възможно най-красива и блестяща в кремава копринена блуза с червено мушкато в златната си коса; Гилбърт Блайт и Чарли Слоун, и двамата се стремяха да бъдат колкото може по-близо до изплъзващата се Анн; Кари Слоун, бледа и тъжна, защото, както се разбра, баща й не би разрешил на Оливър Кимбъл да припари до мястото; Муди Спърджън Макферсън, чиито кръгло лице и уши бяха предизвикателни както винаги; и Били Андрюс, който през цялата вечер седя в един ъгъл, усмихваше се широко, когато го заговореха, и съзерцаваше Анн Шърли с блажена усмивка върху широката си луничава физиономия.
Анн беше научила предварително за тържеството, но не знаеше, че тя и Гилбърт, като основатели на Обществото, ще бъдат изненадани с много похвален „адрес“ и „знаци на внимание“. Тя — с том пиеси на Шекспир, а Гилбърт — с автоматична писалка. Беше приятно изненадана от хубавите думи на адреса, прочетени от Муди Спърджън с най-тържествения и официален тон, че сълзите напълно заляха блясъка на големите й сиви очи. Беше работила здраво и предано за ОПСА и сърцето й се стопляше от чувството, че членовете оценяват усилията й по достойнство. Всички те бяха толкова мили, любезни и весели — дори момичетата на Пай се показаха в добра светлина. В този момент Ани обичаше целия свят.
През цялата вечер й бе изключително приятно, но накрая почти всичко се развали. Гилбърт отново направи грешката да й каже нещо сантиментално, докато вечеряха на осветената от луната веранда. И Анн, за да го накаже, беше много любезна с Чарли Слоун и му позволи да я изпрати до къщи. Обаче разбра, че от отмъщението най-много го боли този, който го извършва. Гилбърт с нехаен вид се оттегли с Руби Гилис и Анн ги чуваше как се смеят и разговарят весело, докато вървяха. Очевидно се забавляваха отлично, докато тя се отегчаваше до смърт от Чарли Слоун, който не спираше да приказва и нито веднъж, дори случайно, не каза нищо заслужаващо да бъде чуто. От време на време Анн разсеяно отговаряше с „да“ или „не“ и си мислеше колко хубава изглеждаше Руби тази вечер, колко опулени бяха очите на Чарли в лунната светлина — по-лошо, отколкото през деня — и че светът някак си не беше толкова хубав, както си беше помислила по-рано тази вечер.