— Звучи лесно — каза Анн колебливо.
— То си е лесно. Само остави на мен. Ще се погрижа — каза Фил успокоително.
И така, хлороформът беше набавен и на другата сутрин Ръждивко беше примамен, за да посрещне участта си. Изяде закуската си, облиза устата си и скочи в скута на Анн. Сърцето на Анн спря. Това бедно същество я обичаше, вярваше й. Как можеше да бъде съучастничка в неговото умъртвяване?
— Ето, вземете го — каза тя припряно на Фил. — Чувствам се като убийца.
— Няма да страда — утеши я Фил, но Анн вече беше избягала.
Фаталното действие се разигра при задната врата. Този ден никой не мина покрай нея. Но привечер Фил заяви, че Ръждивко трябва да бъде погребан.
— Прис и Стела трябва да му изкопаят гроб в градината — нареди Фил. — А Анн трябва да дойде с мен да вдигнем кутията. Винаги съм мразела този момент.
Двете заговорнички неохотно отидоха на пръсти до задната врата. Фил предпазливо вдигна камъка, който бе сложила върху кутията. Изведнъж, слабо, но ясно, изпод кутията прозвуча мяукане, което не можеше да бъде сгрешено с друго.
— Той… той не е умрял — пое си дъх Анн и седна озадачена на стъпалото пред кухненската врата.
— Трябваше да е умрял — каза Фил невярващо.
Друго леко мяукане доказа, че не е. Двете момичета се спогледаха.
— Какво ще правим? — попита Анн.
— Защо, за бога, не идвате? — попита Стела, която се беше показала на вратата. — Вече изкопахме гроба.
— цитира тя закачливо.
— веднага й отвърна с друг цитат Анн и тържествено посочи кутията.
Избухналият смях разведри напрежението.
— Трябва да го оставим тук до сутринта — каза Фил и отново сложи камъка. — Не е мяукал от пет минути. Вероятно мяуканията, които чухме, са били последните му издихания. Или просто ни се е счуло, под натиска на гузната ни съвест.
Но когато на сутринта вдигнаха кутията, Ръждивко се хвърли на рамото на Анн с весел скок и започна нежно да лиже лицето й. Не можеше да има друга котка толкова решително жива.
— В кутията е имало дупка от чвор — въздъхна Фил. — Не съм я видяла. Затова не е умрял. Сега ще трябва да го направим отново.
— Не, не трябва — заяви неочаквано Анн. — Няма пак да убиваме Ръждивко. Той е моя котка, а вие ще трябва да се примирите с това.
— О, добре, ако го уредиш с леля Джимси и с котката Сара — каза Стела и си изми ръцете от целия случай.
От този ден Ръждивко стана член на семейството. Нощем спеше на изтривалката пред задната врата и живееше охолно. Когато дойде леля Джеймисина, той беше пухкав и лъскав, поносимо порядъчен. Но както котката на Киплинг, и той си имаше „собствени разбирания“. Беше на нокти срещу всички котки и те бяха на нокти срещу него. Той побеждаваше една по една аристократичните котки от булевард „Спофърд“. А от човешките същества обичаше само Анн. Никой друг не смееше да го погали.
— Поведението на тази котка е напълно непоносимо — заяви Стела.
— Той е добро старо писанче — кълнеше се Анн и прегръщаше любимеца си предизвикателно.
— Не знам как той и котката Сара ще успеят да живеят заедно — каза Стела песимистично. — Котешките боеве нощем в градината са достатъчно лоши. Но котешките боеве тук, в гостната, са немислими.
Леля Джеймисина пристигна в уреченото време. Анн, Присцила и Фил очакваха пристигането й доста притеснено, но когато леля Джеймисина зае мястото си на трона — люлеещия се стол пред запалената камина, те й се поклониха символично и изразиха почитанията си.
Леля Джеймисина беше дребна стара жена с малко, меко триъгълно лице и големи сини очи, оживени от неугасима младост, пълни с надежда, както младо момиче. Бузите й бяха розови, а косата снежнобяла, носеше я на смешни малки букли над ушите.
— Това е много старомодна прическа — каза тя, като плетеше усърдно нещо нежно и розово като облак на залез-слънце. — Но и аз съм старомодна. Дрехите ми също, съответно и възгледите ми. Зная, очаквате от мен да се грижа за вас и да ви поддържам както трябва, но няма да го направя. Достатъчно сте големи, за да знаете как да се държите, ако изобщо имате такова намерение.