— О, някой ще раздели ли тези котки? — помоли Стела, треперейки от ужас.
Леля Джеймисина беше донесла не само котката Сара, но и Джоузеф. Джоузеф, обясни тя, бил собственост на нейна близка приятелка, която отишла да живее във Ванкувър.
— Тя не можеше да вземе Джоузеф със себе си, затова ме помоли да го прибера аз. Не можах да откажа. Той е красив котарак, с добър характер. Наричаше го Джоузеф, понеже кожухчето му е разноцветно.
Наистина беше така. Джоузеф, както каза отвратената Стела, изглеждаше като ходещ чувал на кръпки. Беше невъзможно да се определи кой е основният му цвят. Краката му бяха бели, с черни петънца по тях. Гърбът му беше сив, с голямо жълто петно от едната страна и с черно петно от другата. Опашката му беше жълта, със сив връх. Едното му ухо беше черно, а другото жълто. Едно черно петно над окото му придаваше страшно разпуснат вид. В действителност беше кротък и безобиден, с общителен характер. В едно отношение, ако не в друго, Джоузеф беше като момина сълза. Той не си правеше труда да се движи много или да лови мишки. Дори Соломон с целия си блясък не е спал на по-меки възглавници и не е пирувал с по-тлъста храна.
Джоузеф и котката Сара пристигнаха с бързия влак в отделни кутии. След като ги освободиха и ги нахраниха, Джоузеф си избра възглавница и ъгъл, които му допадаха, а котката Сара тъжно седна пред огъня и започна да си мие муцунката. Тя беше голяма, лъскава, сиво-бяла котка с огромно достойнство.
— Казва се Сара, затова съпругът ми винаги наричаше нашата писана „котката Сара“ — обясни леля Джеймисина. — Тя е на осем години и е забележителен ловец на мишки. Не се безпокой, Стела. Котката Сара никога не се бие, а Джоузеф го прави рядко.
— Тук трябва да се бият за самозащита — каза Стела.
В този критичен момент Ръждивко се появи на сцената. Той подскачаше весело до половината път през стаята, преди да забележи натрапниците. Тогава се спря като закован. Опашката му се издължи колкото три опашки. Козината на гърба му настръхна в заплашителна дъга. Ръждивко наведе глава, издаде страховит крясък на омраза и предизвикателство и се нахвърли върху котката Сара.
Величественото животно беше спряло да мие муцунката си и го гледаше с любопитство. Тя посрещна атаката му с един презрителен замах на сръчната си лапа. Ръждивко се търкулна безпомощно на килимчето, после се надигна смаяно. Каква порода беше тази котка, която боксираше ушите му? Той погледна котката Сара колебливо. Да опита ли пак или не? Котката Сара нарочно се обърна с гръб към него и продължи тоалета си. Ръждивко реши да не опитва пак. Никога повече не го направи. От този момент котката Сара стана господарка. Ръждивко никога вече не й се пречкаше.
Но Джоузеф необмислено стана и се прозина. Ръждивко, горящ от желание да отмъсти за срама си, се спусна към него. Джоузеф, миролюбив по натура, можеше да се бие, щом се наложеше, и се биеше добре. Резултатът беше поредица от сражения без победител. Всеки ден Ръждивко и Джоузеф се биеха пред всички. Анн взе страната на Ръждивко и намрази Джоузеф. Стела беше отчаяна. Но леля Джеймисина само се смееше.
— Оставете ги да се бият — каза тя търпеливо. — Скоро ще станат приятели. Джоузеф има нужда от малко упражнения — беше започнал да надебелява твърде много. А Ръждивко ще трябва да научи, че не е единствената котка на света.
Накрая Джоузеф и Ръждивко приеха положението и от заклети врагове станаха заклети приятели. Спяха на една и съща възглавница, прегърнали се с лапите си и търпеливо си миеха взаимно муцуните.
— Всички свикнахме един с друг — каза Фил. — А аз се научих как се мият чинии и как се мете пода.
— Но не казвай, че можеш да упоиш котка с хлороформ — засмя се Анн.
— Бедата беше онази дупка от чвор — възпротиви се Фил.
— Добре че дупката е била там — каза леля Джеймисина строго. — Малките котенца трябва да се давят, иначе светът ще бъде пренаселен с тях.
— Не би помислила Ръждивко за много почтен, ако го беше видяла, когато дойде тук — каза Стела. — Той действително изглеждаше като самия дявол.
— Не мисля, че дяволът е толкова черен — отвърна замислено леля Джеймисина. — Винаги съм го мислела за доста хубав господин.
Седемнадесета глава