— В днешно време няма — каза Анн разсеяно, а вятърът издуха облак сняг в прозореца. — О, скъпи, ще спре ли някога тази буря?
— Бог знае — каза Дейви безгрижно, като се готвеше да продължи четенето.
Този път Анн беше шокирана.
— Дейви! — възкликна тя укорително.
— Така казва госпожа Линд — възрази Дейви. — Една вечер миналата седмица Марила каза: „Ще се оженят ли някога Людовик Бързия и Теодора Дикс?“. А госпожа Линд й отвърна: „Бог знае“.
— Е, не е било правилно да го казва — поясни Анн. — Никой няма право да споменава това име напразно или да говори за него с пренебрежение, Дейви. Никога повече не го прави.
— Дори когато го произнасям бавно и тържествено като пастора ли? — попита Дейви сериозно.
— Дори тогава.
— Добре, няма да го правя. Людовик Бързия и Теодора Дикс живеят в Среден Грифтън и госпожа Рейчъл казва, че той я ухажва от сто години. Няма ли скоро да са твърде стари, за да се оженят, Анн? Надявам се, че Гилбърт няма да те ухажва толкова дълго. Кога ще се омъжиш, Анн? Госпожа Линд казва, че е сигурно.
— Госпожа Линд е…
— Ужасна стара клюкарка — завърши Дейви спокойно. — Така я наричат всички. Но сигурно ли е, Анн? Искам да знам.
— Ти си глупаво малко момче, Дейви — каза Анн и излезе горделиво от стаята.
Кухнята беше празна и тя седна до прозореца в забързания снеговалеж на зимната привечер. Анн погледна над тихото бяло поле, студено и безжизнено в пронизващата светлина на мрачния залез, и въздъхна. Беше много самотна. Сърцето й беше тъжно. Чудеше се дали ще може да се върне в Редмънд следващата година. Не изглеждаше много вероятно. Единствената възможна стипендия, която можеше да спечели през втората година, беше много малка.
— Предполагам, че просто ще трябва да пропусна следващата година — мислеше тя печално — и отново да преподавам в областното училище, докато спечеля достатъчно, за да завърша обучението си. А тогава целият ми стар клас ще е завършил и „Дома на Пати“ ще е извън обсъждане. Но спокойно! Ще се оправя сама, ако се наложи.
— Ето го господин Харисън, гази в снега нагоре по пътя — обяви Дейви, като изтича навън. — Надявам се, че е донесъл пощата. От три дни не сме я получавали. Искам да видя какво правят онези досадни либерали. Аз съм консерватор, Анн. И ти казвам, трябва да държиш под око либералите.
Господин Харисън донесе пощата и веселите писма от Стела, Присцила и Фил скоро разсеяха тъгата на Анн. Леля Джеймисина също й бе писала, като съобщаваше, че поддържа огъня на къщата и че котките са добре, а растенията се развиват прекрасно.
„Беше много студено“ — пишеше тя. „Затова пуснах котките да спят вътре — Ръждивко и Джоузеф на дивана в гостната, а котката Сара в долната част на леглото ми. Така не се чувствам сама, когато се будя нощем и я чувам да мърка.“
Анн беше оставила последно едно малко съобщение, написано на машина, като го беше помислила за маловажно. Когато го прочете, седна умълчана, със сълзи на очи.
— Какво е станало, Анн? — попита Марила.
— Госпожица Джоузефин Бари е умряла — каза Анн с нисък глас.
— Бог я прибра най-накрая — каза Марила. — Боледуваше повече от година и семейство Бари всеки момент очакваше да получи вестта за смъртта й. Страдаше страшно, Анн. Винаги е била толкова любезна с теб.
— Тя беше любезна до последния си дъх, Марила. Това писмо е от адвоката й. Тя ми е завещала хиляда долара.
— Господи, това е страшно голяма сума! — възкликна Дейви. — Тя е жената, на която ти и Дайана сте се натъкнали, когато сте скочили на леглото в стаята за гости, нали? Дайана ми разказа тази случка. Затова ли ти е завещала толкова много?
— Млъкни, Дейви — каза Анн меко и излезе.
— Смятате ли, че сега Анн изобщо ще се омъжи? — попита Дейви с тревога. — Когато Доркас Слоун се омъжи през лятото, каза, че ако имала достатъчно пари, за да живее, никога не би се обременявала с мъж, но че било по-добре да се живее дори с вдовец с осем деца, отколкото със зълва.
— Дейви Кейт, дръж си езика зад зъбите — каза госпожа Рейчъл строго. — Начинът, по който говориш, е позорен за малко момче, ето какво.
Деветнадесета глава
— Като си помисля само, това е двайсетият ми рожден ден и юношеските ми години са отминали завинаги — каза Анн на леля Джеймисина, която четеше в любимия си стол. Бяха сами в гостната.